— Татко награждаваше с целувка.
Този път Лизи произнесе на глас фразата и потрепери, макар че в кабинета беше топло. Още не разбираше значението й, но много добре си спомняше кога Скот й каза, че татко го е награждавал с целувка, че му е била първата жена и че нито един човек не е в пълна безопасност — беше малко преди да се оженят. Беше му дала цялата сигурност, на която бе способна, но в крайна сметка се оказа недостатъчна. Накрая „нещото“ се беше върнало за Скот — онова, което той понякога зърваше в огледалата и стъклените чаши. Дългучът.
Огледа се, обзета от страх, и се запита дали то я наблюдава.
2.
Разгърна алманаха на университета. При отварянето гръбчето на томчето изпука — звукът беше като от изстрел с пистолет. Лизи изненадано ахна и изпусна книгата. После се засмя (гласът й леко трепереше) и възкликна:
— Ама че съм загубена!
От томчето изпадна сгъната страница от вестник — пожълтялата хартия беше станала чуплива. Лизи внимателно я разгърна и видя снимка на младеж на около двайсет и три години, който изгледаше потресен и замаян. В дясната си ръка държеше лопатка с къса дръжка. Върху сребърната метална част бяха гравирани думи които не можеха да се разчетат на снимката, но тя ги помнеше: ПЪРВА КОПКА, БИБЛИОТЕКА ШИПМАН.
Младежът се… сякаш се взираше в лопатката, но по изражението му и по странната му поза личеше, че той няма представа какво вижда. Можеше да е артилерийска граната, дръвче-бонзай, детектор за отчитане на радиацията или порцеланово прасенце-касичка; можеше да е камшик, любовен амулет или широкопола шапка от кожа на койот. Можеше да е пенисът на старогръцкия поет Пиндар. Лизи бе готова да се обзаложи, че той не осъзнава как в лявата му ръка се е вкопчил униформен човек, сякаш предрешен като пътен полицай (също запечатан завинаги на неясната фотография) — без оръжие, само с портупей и с уста, която Скот, заливайки се от смях и забелвайки очи, би нарекъл „дяволски грамаданско отверстие“. Усмивката му също беше дяволски грамаданска — усмивка на безкрайно облекчение, която сякаш казва: „Синко, докато имам някой и друг долар в джоба и се засечем в някой бар, никога няма да се ръсиш за пиячката.“ Зад тях се виждаше Дашмиел, дребният южняшки фукльо, който беше прелетял през живота й като метеор.
Беше ли видяла как щастливият служител от охраната на кампуса разтърсва ръката на замаяния младеж? Не, обаче…
Ей, дечица… я кажете… искате ли да видите снимка като илюстрация от детска книжка, например как Алиса пада в дупката на заека или как жабок с цилиндър кара автомобил? Тогава разгледайте онова нещо в десния ъгъл на тази фотография.
Лизи се наведе, докато носът й почти допря пожълтялата снимка от нешвилския „Американ“. В средното чекмедже на бюрото на Скот имаше лупа. Беше я виждала много пъти, заклещена между най-старите на света цигари марка „Хърбърт Тарейтон“ и най-стария на света класьор с неизползвани талони за безплатни стоки от бензиностанциите. Можеше да я вземе, но не си направи труда. Не й трябваше увеличително стъкло, за да потвърди какво вижда — част кафява мокасина. По-точно испанска мокасина с малко по-висок ток. Много добре си спомняше тази мокасини и колко удобни й бяха. Носеше ги всеки ден, нали така? И през онзи ден беше с тях. Не беше видяла щастливото ченге, нито замаяния младеж (сигурно беше Тони — Тоней ша пий са ваа), нито пък южняшкия фукльо Дашмиел, след като започна патърдията. Всички те — цялата банда нещастници — престанаха да съществуват за нея. Интересуваше я само едно и то беше Скот. Разделяха ги не повече от три метра, но тя знаеше, че ако веднага не се добере до съпруга си, хората, скупчени около него, ще й попречат да го доближи… и тогава могат да го убият. Да го убият с пагубната си обич и ненаситното си любопитство. Мамка му, може би така или иначе той вече умираше. Ако наистина бе така, тя трябваше да бъде до него, когато си отидеше. „При преминаването му в отвъдното“, както биха казали хората от поколението на родителите й.
— Бях сигурна, че ще умре — каза Лизи на стаята, обляна от слънцето, на купчините книги до стената, които приличаха на прашна змия.