Влязох в клуба и започнах да обикалям масите — правех се, че търся някого. Навеждах се под лампите, така че да ме огледат хубаво. Никаква реакция… Тръгнах си потиснат. Реших, че съм се провалил.
До този момент нямах филм, с който широката публика да ме запомни. Но по улиците и в кварталните кафенета започваха да ме разпознават. Обикновено мацката се кефеше: „Гледай, Стефан Данаилов!”. А момчето до нея отвръщаше: „Мани го тоя бастун!”. Да не казвам другата, по-кофти дума. Чудех се: „Сега пък какво му направих на тоя?!”.
Трудно понасях подхвърлените зад гърба ми реплики. Понякога ми идеше да стана и да забия шамар на дърдоркото. Защото сега звездите са под път и над път, но тогава си беше събитие — влизаш в кръчмата и всички спират да ядат и да пият, за да те видят. Егати удоволствието! И в този миг да получиш словесна плесница…
След моето „проучване” в Руския клуб останах много разочарован. Върнах се у дома и казах на жена ми: „Айде, Марийке, да стягаме багажа и да отиваме на морето!”.
Близо до Созопол има много красиво заливче — Коренята. Там бяха предоставили терен на Иван Кондов да си сложи бунгало. А и не само на него. Един шантав кмет навремето искаше да прави български Холивуд в тази местност. Когато поканил отбрани артисти, сестра ми казала да дадат едно място и на брат й, защото скоро щял да стане велик. Е, осигуриха ми го и аз поръчах бунгало от Мичурин. Така че, като пристигнахме с Мери и Роската на морето, вече си имахме къщичка.
По-късно през годините там водех някои мадами. Заведох и Невена Коканова…
Бунгалото не беше луксозно, а един кимизарник, но с течаща вода и близо до морето.
През това време „На всеки километър” се излъчваше, но и след шестия епизод все още не знаех как се приема от зрителите. Донякъде на морето бях в изолация, най-близкият телевизор се намираше в капанчето, където понякога хапвахме.
Моят приятел Сашо Бръзицов си купи кола и дойде при нас на почивка. Спеше под едно сайвантче или в колата. Един ден се оказа, че нямам джапанки и с него решихме да отидем до Бургас, за да купим.
Докарах се с оранжеви шорти без бандаж, в цвета на холандските футболисти. Много се гордеех с тях. Бях и слабичък тогава, почернял, косите ми се вееха. Тръгнах бос, за да изтръгна съчувствие и да ми продадат джапанки. В началото на 70-те години те бяха дефицитна стока като хладилниците и телевизорите, особено през лятото. По време на социализма имаше неписан закон — през сезона не можеш да намериш точно това, което най-много ти трябва.
Започнахме да обикаляме магазините — в единия нямаше джапанки, в другия нямаше нищо… В третия вече се молех поне за чифт сандали, да не ходя бос. Продавачката ме отряза: „Нямаме вашия номер!”. Но докато вървях по улицата, усетих, че някой ме гледа. Обърнах се — хората се връщаха от плажа и се взираха в мен, а аз не разбирах какво става. Стана ми неудобно да кажа на Сашо, че ме зяпат. В този момент видях голяма витрина с обувки. Влязох в магазина, застанах пред продавачката и пуснах най-плътния си глас: „Извинявайте, бихте ли ми дали едни джапанки, ако обичате”.
Тя пишеше нещо. Като ме чу, се ядоса, вдигна глава и точно преди да отговори троснато: „Нямаме!”, погледна през мен. Оказа се, че зад витрината е пълно с хора, прилепили нос за стъклото, опитвайки се да видят какво има вътре. Няколко детски глави любопитно надничаха през ресните срещу мухи на вратата. Помислих, че са ми се скъсали шортите, а отдолу съм без гащи. Опипах се, бяха здрави. Едно от децата се провикна: „Сергей, ти ли си бе, Сергей? “.
„Аз съм!”
Щом казах това, стана страшно. Хората нахлуха в магазина. В този момент можех да купя не само джапанки, а всичко за цяла България. Продавачката беше готова и в склада да ме заведе, за да си избера каквото поискам. Предупредих Сашо: „Не казвай на Мери какво сме преживели!”.
Още не можех да повярвам, че това се случва с мен. Можеше да е грешка!
Няколко дни по-късно ме извикаха спешно в София да озвуча един филм. Нямах кола. Отидох на гарата, за да си потърся билет, а беше лудница, всички искаха да пътуват. Сезонът беше в разгара си. Наведох се пред гишето и с „дълбокия” глас обясних колко е важно да се върна в столицата. Жената ме погледна и викна: „Ваня, Сергей е тук! Стефан Данаилов!”.
И пак стана страшно…
Разбира се, веднага ми намериха билет за връщане. А аз окончателно се убедих, че съм станал известен. Започвах и да разбирам какво означава това. Целият влак научи, че пътува Стефан Данаилов. От Бургас до София обикалях от купе в купе, за да ме видят и да ми се полюбуват. Истинско щастие!
Няма актьор, който да не обича да му се радват. Не жената и децата, а непознатите. Полетях!