Едва когато се върнах от София на морето, казах на Мери: „Мъжът ти стана много известен!”. А тя отвърна: „Така ли?”.
*
Имаше още един случай, в който всенародната любов без малко щеше да ме притесни. С режисьора Никола Корабов се бяхме разбрали да играя във филма „Иван Кондарев”. Затова от богатата ни домашна библиотека си взех на морето книгата на Емилиян Станев. Години наред я пренебрегвах заради корицата, върху която се мъдреха пушка и червено знаме, а аз партизански книжки не четях.
Една сутрин реших да изляза от бунгалото и да отида с томчето до брега. Мястото ни беше на баир — надолу пътечки, камъни и морето. Проснах се с „Иван Кондарев” върху камъчетата съвсем гол, без гащи — да се попека, защото имах дискова херния. По някое време усетих, че ме гледат. Обърнах се — петнайсет души се подредили като на кино, насядали един зад друг по стръмното. Никой не смееше да шукне. Бяха дошли да ме видят, а аз лежах, както майка ме е родила и стисках романа на Емилян Станев… Накрая се засмях: „Хора, обадете се, бе, така ще ме видите и в някои още по-особени състояния!”.
А това ме подсеща и за друг подобен случай на морето. Още на втората година от началото на сериала вече бях станал световноизвестният Ламбо. След обилна вечерна почерпка с приятели, като се събудих, излязох по долни гащи — млад мъж, сутрин всичко му става… Протегнах се със затворени очи и като ги отворих, какво да видя — цяла манифестация почиващи от съседните станции чака да види бате Сергей! Развиках се: „Олеле, ама вие луди ли сте бе, хора ?! Какво правите тук толкова рано ?”.
Милите, седяха и чакаха да се наспя…
Не мога да си кривя душата, радвах се на успеха. Съзнавах, че трябва да внимавам, но се раздавах. След време разбрах, че е безсмислено да се връзвам на различните мнения и оценки за мен, за работата ми, на клюките и глупостите по мой адрес. Тогава не се интересувах дали някой ми завижда. Животът ми тепърва започваше, чувствах се щастлив.
4
След демократичните промени прочетох интересни неща за себе си. От тях излизаше, че Политбюро едва ли не е командвало къде и колко да играе Стефан Данаилов. Това беше изненада за мен. Разбрах, че съм живял с големи илюзии за другите.
През годините моят филмов галоп не беше случаен. Признавам, че влязох в киното с приятна външност и интуиция, но постепенно разбрах, че ролята изисква задълбочена работа и концентрация.
През 1969 г., между двата сезона на „Километрите” Въло Радев ме покани за „Черните ангели” — един по-различен партизански филм, от важните в кариерата ми. Събрахме се страхотен отбор от нахъсани и всеотдайни актьори.
По това време вече бях добил увереност пред камерата. Появи се възможност да отида да снимам на Запад, но не ми разрешиха. По-късно разбрах причината — оказа се, че българското кино и телевизия са имали изключителна необходимост от мен.
Провали се и втората покана, която получих в Париж. Бях там с делегация за представянето на филма „Черните ангели”, който го прожектираха в големите киносалони на булевард „Шан-з-Елизе”. Посрещнаха ни на много високо ниво. Тогава французите проявяваха голям интерес към България и към киното ни. Харесаха играта ми във филма на Въло Радев и ми предложиха да се включа в тяхна каскадьорска школа. Те поемаха учебната част, а аз трябваше да се справя с разходите по настаняването.
Върнах се в София и наивно се обърнах към шефовете на телевизията и на „Българска кинематография” с молба да ме командироват, за да изкарам школата. По това време у нас нямаше тренирани актьори. Надявах се да ми се отвори парашутът, но веднага ме попариха: „Еми, братче, няма да стане. Оставаш тук, нужен си ни.”
Така се провали и втората възможност да поработя на Запад по време на социализма и да науча нещо ново. От придобитите ми умения щяха да се възползват българските режисьори и най-вече публиката, но…
Все пак не съжалявам. След 10 ноември 1989 г. снимах активно в Италия. Е, международен артист не станах. Така ми било писано.
*
Веднага след „Черните ангели”, където си партнирах с прекрасните Виолета Гиндева, Доротея Тончева и Добринка Станкова, започнах снимки в „Князът”, където отново си партнирахме с Виолета Гиндева. Тя беше доста резервирана към мен, но покрай втория филм се преоткрихме. Станахме много близки.
Сега си мисля, че ако можех още веднъж да изиграя ролята на Светослав Тертер, щях да я направя по-добре. Но „Князът” излезе в периода на популярния Стефан Данаилов.
Преди да започнат снимките, възторжено обсъждах сценария с приятели. Когато лентата тръгна по кината, те ми казаха: „Абе, братче, ти разказваше друг филм!”.