Това е кофтито на киното. Снимаш и си представяш едно нещо, но то става различно, след като попаднеш в ръцете на режисьора и той започне да реже, да монтира, да променя… Докато в театъра почти сам владееш нещата. И на всяко следващо представление можеш да поправиш това, което не се е получило.
Снимах филм след филм. Нямах време за почивка. Започна работата по втората част на „На всеки километър”. До този момент въртях пищова и разчитах основно на външния си вид. А работех с добри режисьори —Любчо Шарланджиев, Никола Корабов, Петър Василев…
Бате Сергей беше в главата ми от първия снимачен ден на втория сезон на сериала. Отидохме в милицията на Лъвов мост, там докараха крана с камерата — по традиция трябваше да разбием бутилка в него. Хачо Бояджиев донесе турско шампанско. Бях сигурен, че докато го удрям, ще стане някоя беля. Аз и без това не съм много сръчен. Замахнах с шишето и разрязах дланта си — още имам малък белег. Зашиха раната, но скоро тя пак се отвори. Затова докато снимахме епизода „Хищникът”, цялото ми внимание беше насочено към бинтованата ми ръка.
По сценарий трябваше да яхна мотор с кош 500 кубика, вехтичко BMW, и да го подкарам по стария черен път към Самоков. От едната страна зееше пропаст. Не държах стабилно волана, а давах повечко газ. По едно време усетих, че моторът прави ляв завой и тръгва надолу. Мислех как да опазя ранената си ръка, ако бях погледнал в пропастта, щях да се паникьосам и край!
Инстинктивно натиснах спирачката, но вместо нея съм стигнал до скоростта и съм включил на задна. Моторът заора и докато се тъ-треше, успях да извадя десния си крак, почти затиснат от коша. Скочих и в следващия миг видях как машината се преобръща надолу с адска дандания. Като че ли някой ме спаси. Иначе щях да си отида.
Камерата беше отсреща, на високото, не ме виждаха заради храстите. Просто бях изчезнал от кадър и всички очаквали да се покажа. Но щом зърнали мотора как се въргаля надолу към пропастта, изпаднали в прединфарктно състояние. Първият, който дотича, ме завари седнал и спокоен. Спусна ми въже и аз излязох. Чак след това се уплаших, едва ли не до припадък. А тъкмо си бях купил нова кола, много се фуках с нея — „Фиат 124”, малко след това се появиха първите лади.
Часове наред не можех да дойда на себе си. Семейството ми беше на море. Като разбра какво е станало, Гришата ме заведе у тях, той също беше сам. Извади бутилка ракия и рече: „Пий, брат ми, да те отпусне”.
След като се разминах на косъм от смъртта по време на снимките, на връщане към София спуках гума. Просто денят беше от онези, в които всичко върви с главата надолу.
*
Повечето от сериите за втория сезон на „Километрите” снимахме в Берлин — живеехме в източната част, но работехме в западната. Дископатията ме мъчеше през цялото време. Всяка сутрин ме водеха в клиника за инжекции, за да блокират болката. Иначе нямаше да издържа, а и как щяхме да покажем на публиката крив герой… Само аз си знам какво съм изтърпял.
„На всеки километър” ме свърза и с Любомир Кабакчиев - голям актьор, изключителен човек. Той излъчваше благородство и доброта, от които много колеги се възползваха. Докато Любчо беше председател на Съюза на артистите, те висяха с проблемите си пред гримьорната му до седем без пет преди представление. Виках му: „Абе, Любо, сега как ще излезеш на сцената бе, братче?”. „А как да върна хората?”, отвръщаше ми той.
Със сериала навъртяхме много километри по света. Пътувахме с автобус. Бяхме се събрали група противници на самолетите: тримата с Шарлето1 и художникът на филма Пецата Бончев не обичахме да летим. Дори до Сирия стигнахме така — спирка тук, спирка там, по царски. Снимахме към месец и половина, главно в Дамаск. Тогава видях и цъфтящия все още Бейрут — невероятен град! Днес ме боли, че всичко разбиха, нищо не остана от онзи свят. Войната затри цели градове, съсипа милиони човешки съдби.
1 Става дума за режисьора Любомир Шарланджиев. - Бел. ред.
Спомням си, че в Истанбул дойдоха и съпругите ни, пак на „иху-аху” и на пазар. Преживявахме с бяло вино и с риба, изстъпления нямаше. Често се смеехме, погаждахме си разни номера… Това му беше хубавото на киното — ставахме част от голямо семейство. А сега всичко се прави набързо заради недоимъка.
Само за година и половина заснехме първите 13 серии от „На всеки километър”, с озвучаване и монтиране. Втората част отне повече време. Велински избяга и хукнахме да го гоним по света. Но пък как иначе щях да обиколя всички тези страни с платен хотел и с дневни…