Корабов беше по къси панталонки и като съвременен Наполеон командваше: „Сега, готовиии…”. Сложи единия си крак на столчето, другия на земята и от широките му шорти се подаде едното мъдо. После викна: „Пускай!”, но фонтанът едвам-едвам изцърцори. И се почна: „Как може бе, как можеее! Защо все на мен…”. Щяхме да се пръснем от смях, а той се ядосваше все повече. Сума ти време ни беше сърдит.
*
Друга сцена от „Иван Кондарев” трябваше да покаже как армията потушава селското въстание. От Киноцентъра бяха докарали каскадьори, коне, оръжия. Майката си джаса! Обаче нещо се обърка и не знам колко метра „златна” лента отиде по дяволите.
Никола Корабов сякаш беше на война, готов на всичко, за да заснеме сцената. Полковник Клявков, шефът на каскадьорите, пое организацията. След заповедта: „Камераааа! Тръгвайййййй!”, земеделците затичаха по баира, а зад тях поеха войниците. Селяните обаче се скриха твърде бързо в храстите и когато отгоре се показа конницата, налетя на своите от армията. Настана хаос. Пълен абсурд! Корабов чак се задави: „Това не е… Това не е кино! Това е страшно, как може?! Клявков, какво правиш, бе?! Провока-циииии…”.
Интересно беше да се наблюдават реакциите на Никола Корабов. Странна птица, но и голям режисьор. Вживяваше се, вярваше си, а това е много важно в тази професия. Бай Емилиян Станев бе написал „Иван Кондарев” много хубаво, а Корабов направо вадеше живия текст от сценария.
За сцената със стрелбата по елена със специално разрешение ни бяха осигурили животно от Габровския балкан. Убивало кошути и затова можело да се пожертва за филма. Но двамата веселяци от реквизиторите на продукцията, които го докараха с камиона, му дали 200 грама ракийка да го успокоят. След три дни еленът умря. Какво да правим?
Намериха ни малка сърничка. Ловната дружина от Горна Оряховица се нареди с чифтетата. Според общия план героят ми Джупунов трябваше да вдигне пушката и да натисне спусъка, а сърнето да потича и да падне. Корабов викна: „Огъъъъъъъън!”, онези с чифтетата взеха да гърмят, но… не уцелиха. Сърнето избяга. Започна луда гонитба, за да хванем животното за втори дубъл. А режисьорът не спираше: „Какви ловци сте вие, бе?! Едно малко животно не можете да убиете, ами ако беше оня, големият елен?! Щеше да ви изтепа, бе!”.
*
От онова време се сещам и за още една история. Бяхме се събрали за общи сцени с Иван Андонов, Джоко Росич, Катя Паскалева, Цветана Манева и Доротея Тончева. Кметът на Горна Оряховица Кольо Панайотов ми беше приятел, помоли ме да отида на среща с ученици, а след нея обеща богата трапеза. Във Великотърновско тогава върлуваше шап и имаше забрана да се колят прасета, но той щеше да уреди проблема. Каза ми: „Покани и колегите!”, така че аз извиках цялата банда в училището.
Те останаха да ме изчакат в стая с голяма печка, защото беше много студено. Нямаше ток, карахме на фенери и всеки гледаше да обърне чашка конячец или греяно вино. Свърши срещата с учениците, влязох в стаята да си събера дружината и какво да видя — вътре станало топло, те се опънали и спят. Викнах им: „Пичове, какво става?”. Ате: „Айде, бе, съсипа ни, какви бяха тия речи?”.
После красиви, издокарани отидохме в столовата и се започна… На другия ден свинското ни излезе през носа, защото около него много вино изтече. Цялата група добре се нахранихме и напихме.
Това е животът в киното. Или поне такъв беше в онези години. Имаше смях, сълзи, нерви, но се правеха големи филми. Надявам се зрителите да ги преоткрият. Да усетят мерака и таланта, с който бяха създавани.
6
Трудно се свиква с раздялата. Помня първия починал човек, когото видях - една баба от нашия блок. Бях застанал на балкона и забелязах да изкарват ковчег. Не знам защо не бяха сложили капака. Оттогава ми остана странно усещане.
С Никола Корабов се срещнахме пак след няколко години, този път във филма „Юлия Вревска”. Аз играех Карабелов. Мечтата на моя герой беше да види Русия и тя да помогне за освобождаването на България. Епизодът, в който се съобщаваше, че е обявена война на Турция, се снимаше в Ленинград (дн. Санкт Петербург) пред един от най-красивите събори в града.
Там трябваше да протече много емоционална сцена за българите — от радост до сълзи. Аз си бях наумил, че при вестта за началото на войната ще опитам да се разплача от вълнение — не обичах да ми слагат изкуствени сълзи. Само че наоколо имаше много народ, все нещо ме разсейваше. Направих кадъра, но очите ми не се навлажниха.