След това Корабов ме дръпна настрани: „Много хубаво ти мина кадърът. Но трябва да ти кажа нещо… Днес е починал баща ти”.
В първия миг се сетих как само преди час напразно се напъвах да заплача. Така работи актьорът — трябва да си помисли за нещо тъжно, за да събуди драмата у себе си. Обърнах се към Корабов: „А, бе, Никола, що не ми го каза по-рано?!”.
Тогава той сподели нещо, което помня до днес: „Киното няма нищо общо с реалния живот. Не исках да използваш това, което ти се е случило, за да се справиш с ролята. Спестих ти го, за да можеш да си свършиш работата”. И беше прав.
Помолих да ми организират връщането в България.
След един случай със самолет се бях наплашил и не исках да летя. Трябваше да отида да направя синхрон в Москва - тогава озвучавахме филмите накрая, след приключване на снимачния период. Самолетът излетя уж нормално, но по едно време колега до прозореца се обади: „Ламбо, гледай, Дунавът още е под нас!”. А вече трябваше да сме високо в небето.
Бях купил пет шишета водка. И ела да видиш! Жената на Ачо Георгиев беше на борда като стюардеса, та я попитах: „Ванче, какво става ?!”. А тя: „ Спокойно…”. Наложи се да кръжим доста дълго около София, за да се изразходва част от горивото и да кацнем. Когато най-накрая слязохме от самолета, целият миришеше на керосин. Бях се напил и държах безумни речи: „Ще ви уволня всичките!”. Вкараха ме във ВИП-а и там продължиха да ме черпят. Довършиха ме.
После отново ме качиха на самолета. Най-шантавото беше, че след като кацнахме в Москва, много исках да поздравя пилотите и да им благодаря. Но не ме допуснаха до тях.
А Мери, горката, през това време е преживявала тежко липсата на вести от мен, защото знаеше колко трае полетът и се бяхме разбрали Ванчето да й звънне, за да й съобщи как е минало всичко. После научихме, че положението е било сериозно, имало е пробив, текло е гориво. Служител от наземния екипаж, който пътувал с нас, случайно зърнал през прозорчето на тоалетната как пръска керосин.
Дълго не смеех да летя заради тази преживелица.
След смъртта на татко се прибрах в България да го погреба, после си купих билет и пак се качих на самолет, за да се върна на снимките. Вече не ме беше страх. Един емоционален шок неутрализира друг.
*
Когато мама почина години преди татко, цяла нощ останах при нея. Разбрах, че не се плаша от мъртвия, а от умиращия човек. И че не беше точно страх, просто не знаех какво да правя.
Седях до мама, слагах й студени кърпи с оцет. Това беше най-дългата нощ в живота ми. На другия ден я изнесохме за погребението.
Шокът тогава беше силен и защото се бяхме видели само седмица преди да си отиде. Не знаех какво става с нея. Оказа се, че е направила две емболии. Почина от третата.
При татко диагнозата беше по-ясна. Имаше тежка склероза, с прекаран инсулт и лежеше в болница, макар на вид да се държеше. Попитах кардиолозите какво става с него - отговориха ми, че кръвоносните му съдове са станали като кристалчета и не се знае кога ще се счупят. Бях подготвен, че нещо може да му се случи. Благодаря на Бога, че го видях, преди да замина за Ленинград заради „Юлия Вревска”.
Той си беше купил жилище на бул. „Васил Левски”, където живееше с втората си жена Августина. Усещах, че е добре да си взема довиждане с него. Сякаш нещо ме накара да отида и добре че стана така, иначе нямаше да си простя. Бързах, трябваше да тичам. Паркирах колата, качих се у тях. Той много обичаше да му разказвам за моята работа. „Юлия Вревска” беше дълъг филм, така че аз му казах: „Тате, сега надве-натри ще ти обясня за какво става дума”.
Тогава се видяхме за последен път. После разбрах, че припаднал в кварталната градинка. Видял го негов приятел, попитал: „Ламбе, не ти ли е добре?”, и го завел до тях. Августина се обадила на Мери, тя хукнала. Заварила го още топъл.
Разбира се, че когато Корабов ми каза за смъртта му, ревах като магаре. А в самолета пих, много пих…
Не помня почти нищо от поклонението, само смътно ми се върти как генерал Владимир Стойчев дойде да се прости с баща ми. Те бяха големи приятели още от фронта. Генералът пристигна облечен със сако, брич и ботуши. Приближи се до ковчега с маршова стъпка -трак-трак-трак. И козирува.
Татко го обичаха. Помагаше на много хора, домът ни беше като приемна. Кротко мина животът му и кротко си отиде… Липсва ми.
*
Съдбата ме предпази от най-големия ми ужас — да бъда с умиращи хора. Смили се и над Мери.
Тези дни четох, че Богородица три дни се готвила да се отправи към висините. И моята Мери агонизира точно толкова. В неделя влезе в болницата, а в сряда почина. Какво съвпадение…