*
За сцената с битите славяни ни трябваше кадър между две скали. Аз яздех начело на кавалкадата, зад мен бяха боилите, а подире им актьорът Стоян Стоев (Спиро писача), качен на дребната кобила Августинка. Краката му опираха в земята.
Искахме да уцелим най-красивия миг на изгрева, камерата беше зад билото. Чакаха ни да излезем и да се покажем. Шаралиев изкомандва в мегафона: „Тръгвай!”. Конете обаче се изплашиха от гласа му и останаха на място. Аз се обърнах към него: „Шаро, не викай!”. Казах му го веднъж, два пъти, три пъти… След последния път откъм Стоянчо Стоев долетя репликата: „Тръгнахме за Константинопол п*тки да е*ем, дупи дадохме, душа да отървем!”.
И като избухна един смях… Не можахме да се спрем и изпуснахме момента. Боилите излязоха ухилени на терена, а на земята лежаха трупове и пребити славяни. Снимките се провалиха. За капак в същия ден актьорът Иван Томов от Пловдивския театър падна от коня и си счупи крака. Стана страшно! Добре че и без това спряха продукцията за известен период поради липса на средства. Така имахме време да поразведрим отношенията в екипа. Благодаря на Анжел Вагенщайн, че написа този сценарий и настоя да изиграя Борис I. Признателен съм и на Шаралиев, че въпреки всичко ми гласува това доверие.
9
„Демократичният” етап в моята кариера започна с роли на терористи в американски филми. Преминах през всички италиански мафии, преди да стана от „добрите” в сериала „Дело по съвест” на Луиджи Перели. Някои от опонентите ми се ядосаха: „ Пак ли той!”. Ами какво да се прави - пак аз.
Добре че бяха италианците, благодарение на тях снимах повече през последните десетилетия. Ако бях учил по една италианска дума през годините, в които работих там, досега Бокачо щях да преведа… Но и без да знам перфектно езика, се справях с актьорските задачи.
От 1994 г. снимах активно в Италия, така че нямах проблеми в общуването с екипа на „Дело по съвест”. Ползвах преводачи, когато имаше неясноти по сценария. Така изкарах няколко сезона в един от най-популярните сериали в Италия.
Режисьор на поредицата беше Луиджи Перели, а главната роля изпълняваше Себастиано Сома. Доста развиха моя герой Вирджилио — бивш карабинер, тоест ченге, настоящ пенсионер и партньор на героя на Себастиано.
Историята разказваше как кантората на моя човек поема дела на граждани без достатъчно средства да се защитават в съда. В третия сезон интригите тръгнаха към по-горните етажи на властта. Засилиха и криминалния елемент. Сериалът не стана екшън, но имаше момент, в който спасявах героя на Сома малко преди да се опитат да ме намушкат с нож. Набих нападателя — беше българин, естествено.
Стана ми забавно, когато започнаха да ме разпознават по улиците на Рим. След втория сезон на „Дело по съвест” героят ми Вирджилио стана доста популярен в Италия. Дотогава играех главно негативни герои, а зрителите по принцип не харесват „лошите”. Сценарият на сериала представяше Вирджилио като симпатяга, усмихнат и добронамерен, предан на каузата в помощ на бедните.
Веднъж в центъра на Рим бях поканен на вечеря от мой студент в малък ресторант. Неочаквано келнерът се върна да ме попита:„Вие артист ли сте? “. Потвърдих, а той ми каза, че момичетата от съседната маса искат да говорят с мен. Оказа се, че следят сериала и ме познават като Вирджилио. Съобщих им къде ще снимам на другия ден, а те дойдоха да се запознаят и със Себастиано Сома.
*
През 2007 г. ми дадоха интересна роля във филма на братя Тавиани „Чифликът на чучулигите”, който се снимаше край Перник. Играх турски съдия.
Дълги години снимах в Рим - града, който харесвам и познавам до болка. Но излизах рядко, предпочитах да си стоя в хотелската стая. Не толкова от преумора, колкото заради това, че съзнанието ми беше заето с друго. Тогава бях министър на културата и се случваше да ми звънят от София, за да се съветват с мен. Винаги съм бил отговорен човек, исках всичко да е под контрол.
Имам дълга филмография с режисьора Луиджи Перели. Като се започне с ролята ми на дон Нуцо от сериала „Октопод 7” и се мине през Винченцо Грумо в „Рекет”, та до Вирджилио в „Дело по съвест”. Това са общо 18 епизода. Снимах и още два филма с Джани Лепре.
Спомням си една забавна случка от италианския ми период. Като министър на културата бях в Рим заедно с президента Георги Първанов за откриване на изложба с тракийско злато. Имаше много публика, журналисти, камери. Поканиха ни на официален обяд. Седнахме на една маса с италианския президент и съпругата му. Техният министър на културата също беше там, по едно време ме посочи и попита президентшата: „Не го ли познахте? Това е Вирджилио!”. Тя ме погледна и се усмихна: „Да, да, познах го по гласа!”.