Киното рано ме направи „звезда”, както се казва на медиен език. Хората ме харесваха. Бях нещо като днешните „мечки” — популярни от филми и сериали актьори, които обикалят театрите из страната и пълнят салоните. Първият ми гастрол беше през 70-те с пиесата на Недялко Йорданов „Мотопедът” в Сливенския театър. След това Коко Азарян ме покани в „Албена” по Йовков в Пазарджик.
Катенцето1 играеше главната героиня. Аз бях Нягул, но повече харесвах ролята на Синебирски. Помолих Коко Азарян да ми я даде, ако някога отново реши да поставя тази пиеса.
1 Става дума за Катя Паскалева. - Бел. ред.
Пазарджишкото представление стана истински хит, салоните бяха фрашкани с публика. Играехме по два спектакъла на ден, защото хората искаха да ме видят на живо, пристигаха с каруци от околните села. Гримьорните ни бяха пълни с цветя. Не мога да опиша що рози се изсипваха след всяко представление!
С Катя имахме любовна сцена и винаги, когато я играехме, откъм публиката долитаха реплики: „Ооооо, блазе й!” Беше невероятно!
Обичах да ходя по гастроли в извънстолични театри, защото там усещах възторга на обикновените хора.
Няколко години по-късно Коко Азарян направи отново „Албена”, този път в Театъра на Армията, и аз получих мечтаната роля на Синебирски. През 1973 г. ме приеха да играя в трупата.
*
Художественият съвет гласува тайно дебюта ми във „Време разделно” по Антон Дончев. Всичките двайсет и двама членове на комисията бяха „за”, така ми дадоха първата роля — на Венецианеца. Разбирах, че това е „доверие на кредит”, и на премиерата бях толкова притеснен, че ако на сцената имаше прозорец към улицата, щях да скоча през него и да избягам.
В Театъра на Армията разбрах, че популярността от киното нищо не струва, ако не можеш да партнираш на такива силни творчески индивидуалности като Любо Димитров, Кирил Янев, Наум Шопов, Емилия Радева, Никола Гълъбов, бай Иван Янчев, Васил Михайлов… Още обичам ролите, които направих с режисьорите Асен Шопов, Леон Даниел и Коко Азарян.
На тази сцена за пръв път усетих магията на театралното изкуство. Военният театър остана първата ми любов, при това щастлива. А тя се помни цял живот!
*
Участвах в много филми, затова влязох в театъра по-късно, отколкото повечето ми колеги. В началото смятах, че киното е голямата работа. Ама разбрах, че не е така.
Апостол Карамитев пръв ме провокира да се замисля и да погледна сериозно на театъра. Той ме харесваше като актьор. Заедно снимахме „Сватбите на Йоан Асен” във Видин. Знаех, че е тежко болен, а той се държеше така, все едно нищо му няма. Невероятен дух!
Една късна вечер седяхме пред хотела, Апостол се обърна към мен и рече: „Виж, моето момче, сега ти си много търсен артист, киното те иска. Но както те иска, така ще те изплюе в един момент. Знам го от опит, това се случи с мен!”.
Така си беше.
В началото Апостол Карамитев снимал филм след филм. После изведнъж изчезнал от екрана. Сякаш не е съществувал! Трябвало да минат години, преди да се сетят за него. Борислав Шаралиев го поканил за филма „Рицар без броня” по сценарий на Валери Петров. И едва тогава, с ролята на вуйчото на Олег Ковачев, той отново се върнал в киното.
Апостол Карамитев ми каза: „Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като актьор, да създаваш своя публика. А киното ще те използва заради младостта, заради външните дадености и после - айде, стига толкоз. Да дойде следващият!”.
След този разговор взех решението да отида във Театъра на Армията. Големият артист имаше търпението да вразуми младата ми глупава глава, че киното е суетата, но бъдещето е театърът.
*
В „Армията” вече играеха моите състуденти Елена Райнова и Меглена Караламбова. С тях си партнирахме на сцената, а в киното, за съжаление, не. Йоско Сърчаджиев и Илия Добрев също бяха в този театър, силна трупа оформихме.
Първата ми голяма роля при режисьора Леон Даниел беше в знаменитото му представление по Шекспир „Напразни усилия на любовта”. Спектакълът се игра дълго с голям успех. По същото време направих и пиесата „Сизве Банзи е мъртъв” по Атол Фюгард с Коко Азарян в камерната зала. Там си партнирахме с Васил Михайлов и Асен Кисимов. Понякога имах по двайсет представления месечно.
В Театъра на Армията се срещнах с големия полски филмов и театрален режисьор Анджей Вайда. Заедно работихме в постановката му по „Делото Дантон” от Станислава Пшибишевска.