Няколко години по-късно и в Народния театър „Иван Вазов” случих на добри режисьори — проф. Филип Филипов, Енчо Халачев, Николай Люцканов… Присъединих се към трупата едва след третата покана през 1979 г. Директорът Дико Фучеджиев беше настоятелен. Колегите ме приеха радушно, напук на клюките, че са ревниви и егоцентрични. Там се срещнах отново с един от най-добрите ми приятели и до днес — Кольо Антикаджиев. По това време театърът беше консервативен, с големи артисти, всеки със своите изисквания и капризи.
Няма да забравя как веднъж Андрей Чапразов ме направи на салата, защото си свирках с уста в три часа следобед, вървейки по коридорите. Когато минавах покрай неговата гримьорна, той изскочи отвътре и се разкрещя: „На теб не ти ли е известно бе, келеш, че в театър не се пее и не се вика?!”. Заби ме в земята. Измънках: „Извинявай, извинявай, братле…”.
И аз правя такива забележки днес, ама кой ли ме чува?
Помня и първата ми роля в Народния театър при професор Филип Филипов, беше в спектакъла „Майор Барбара” по Бърнард Шоу. Аз бях Казънс, а Иван Кондов играеше главната роля. Постановката имаше дълъг сценичен живот. За съжаление в един момент Кондов реши, че трябва да се оттегли — внуши си, че ще умре на сцената. На едно представление прошепна: „Лошо ми е, лошо ми е…”. Викнахме линейка, той игра до финалната завеса и повече не се върна. Кондов рязко спря и с театъра, и с киното. Васил Стойчев го замени в „Майор Барбара”, но вече беше друго представление.
След случката с Иван Кондов се зачудих как един актьор може така внезапно да се откаже от професията. Тогава нямах отговор.
Няколко години по-късно и аз преживях ужаса, че ще умра на сцената.
2
Минавах през труден период - много работа, напрежение… Вечер след представление здраво се черпехме. Чувствах се претоварен психически. И ето че дойде новината за смъртта на Гришата1.
1 Става дума за актьора Григор Вачков. - Бел. ред.
Играех като гост в спектакъла „Щастливеца иде” в Театъра на армията. Отпред на сцената се виждаха седем гроба. След финала чух аплодисментите и се дръпнах зад кулисите. Там ми казаха за Гришата… Нямах време да мисля, върнах се на сцената за поклоните, но не знаех къде съм. Завесите се раздвижиха, подът се заклати под краката ми… Помислих си: „Ей сега ще припадна”.
Наложи се да отида при психиатър. Той ми каза, че не трябва да се отказвам да играя, защото иначе ще стане страшно. Посъветва ме да спра веселбите, да спортувам и да се разхождам. И някакви хапчета ми даде, но аз дълго продължих да треперя преди и по време на спектакъл. А имах представления почти всяка вечер.
Мери, горката, се притесняваше, защото ме виждаше, че отивам на работа като на разстрел. Как можех да спра? Нали нямаше да посмея да изляза отново на сцената. Като Кондов.
Позволих си само да се разтоваря малко. По това време станах партиен секретар на Народния театър, грижех се за колегите. За щастие преодолях кризата.
*
В театъра имах много почитателки, които ме причакваха след представление на служебния вход. Някои бяха мили и внимателни, други - доста агресивни.
Сещам се за една много забавна случка с фенка, тя почти всяка вечер идваше да ми носи рози след спектакъла „Енигматични вариации” по Ерик Еманюел Шмит. Много обичах това представление. Великолепно си партнирахме с Мариус Донкин, а и пиесата беше изключителна.
Завесата се вдигаше в 19:05 ч. на Камерна сцена в Народния театър и се спускаше в 20:30 ч. Нямаше антракт. Въпреки че имах слаб стомах, винаги преди спектакъл си вземах кафе с мляко. Този път то ми се видя малко подозрително на вкус, но го изпих.
Представлението започна, а аз почти веднага усетих колики в стомаха. Колкото повече играех, толкова по-силно изпитвах нужда да изтичам до тоалетната. Тя беше във фоайето и за да стигна до нея, трябваше да премина през коридора покрай гардеробната. Не бях сигурен, че предстоящата пауза от около минута ще ми е достатъчна.
Затова се втурнах с все сили към тоалетната, но нямаше как да предупредя Мариус: „Изиграй нещо, измисли, аз съм зле…”. Оставих го да се чуди сам на сцената. Представлението беше камерно, минутите ми се видяха като час. Когато се върнах, горкият Мариус ме гледаше тревожно. Виждаше, че не ми е добре, но не знаеше какво точно се случва. Продължихме, аз си произнесох тъжния любовен монолог, а накрая публиката ни аплодира.
Дамата с розите ме чакаше отвън, много развълнувана: „Бяхте невероятен! Няколко пъти съм гледала представлението, но тази вечер вие играхте изключително! И така се вживявахте, така пребледняхте…”.