В бара заварихме футболистите на ЦСКА, а аз съм цесекар. И нали съм станал лауреат на Димитровска награда, като започнаха едни тостове… Не си спомням кой ме закара у дома към 4:30 сутринта. Бил съм пиян-залян, гушнал червената кутия със значката. Мери се чудела как да ме подпре да не падна. Съблякла ме, сложила ме да спя. Но по едно време ме събуди: „Ламбо, ставай! Обадиха се от бар „Астория”. Направил си голяма сметка, а не си платил абсолютно нищо!”.
Оказа се, че съм черпил цялото заведение. Да се знае, че другарят Данаилов добре е отпразнувал Димитровската награда! Всичките пари, които бях пратил по Сашо Бръзицов, отидоха за почерпката в бара.
Наздраве!
Имам ли пари, черпя. Мери понякога се дразнеше, че правя големи трапези, а след това почват коментарите: „Леле, как се напихме снощи с Ламбо!”.
Може аз да не съм се напивал, а само коментаторите, но нали казваха: „С Ламбо се напихме…”. Жена ми не се гневеше заради похарчените по познати и непознати пари, а заради некоректността на тези, които седяха на масата ми и след това измисляха какви ли не истории да се хвалят с тях.
„Стига бе, братче, стига си ги мъкнал тези, стига си ги черпил!”, ядосваше се тя. Много от колегите бяха свикнали да не вадят пари от джоба си, когато са с мен. Не крия — пиех, веселях се, излизах с най-хубавите мадами, но имах мярка. Бачках много, не можех да си позволя да не съм във форма. До тежък алкохолизъм никога не стигнах и защото Мери често се намесваше. По едно време започнах да пия повечко, особено когато нямах работа в театъра, а тя ме преследваше като диверсант. Не ми позволяваше да се излагам. В киното се случваше да се почерпим, позволявах си го по време на по-леките сцени. Но когато имах представления, и през ум не ми минаваше да употребявам алкохол.
При нашите пътувания из страната Мери обичаше да ме закача: „Ламбе, как пък един директор на библиотека не дойде да те поздрави, само бармани и управители на ресторанти!”. А аз не й оставах длъжен: „Мери, душа, времето, когато приключвам снимки и се прибирам в хотела, библиотеките и музеите са затворени!”.
Обичам веселието и добрите компании. Има актьори, които си купуват питието, качват се сами в стаята си и се напиват като герои на Достоевски. Аз не съм от тях.
2
С падането на Тодор Живков започна епохата на новия ренесанс, но и на бъркотиите.
Десети ноември 1989 г. ме свари в София. Беше работен ден, но аз нямах представление. Получих съобщение от Градския комитет на БКП, че ще има събитие. Провеждаше се важен пленум, а аз бях партиен секретар на Народния театър. Подготвих се да отида отново в големия салон на ЦДНА1. Там вече ни бяха събирали два пъти, без да съобщят какво се случва по върховете на партията. Не си спомням дали на третия път ни поканиха вътре, или разбрахме от телевизията, че Тодор Живков е подал оставка.
1 Централен дом на Народната армия, старото име на Военния клуб в София. - Бел. ред.
Сещам се за историческия момент с репликата на президента Петър Младенов за танковете и последвалите събития. Като депутат тогава бях в парламента. Народът се трупаше пред сградата, а аз все още възприемах всичко на шега. Не можех да повярвам, че ще се стигне до сблъсъци. Дори се обадих от един стационарен телефон на Мери: „Донеси пушката, че тук става голям майтап!” Един познат от УБО1 мина и ме предупреди: „Ламбе, работите са много сериозни!”. Помислих си: „Егати, дотам ли се докарахме…”.
1 Управление за безопасност и охрана, част от Държавна сигурност. - Бел. ред.
В това време Младенов казал: „Най-добре е танковете да дойдат”. Ние бяхме в заседание. Нешка Робева стана и се обърна към всички: „Занимавате се с щуротии, а вижте какво става навън!”
*
Участвал съм в овладяването на доста кризисни ситуации в партията. Една от тях беше в началото на 90-те. Връщах се от Берлин, там снимах филм. Велислава Дърева и Анжел Вагенщайн ме чакаха на летището. Помолиха ме: „Ела да успокоим топката, защото в партията има напрежение, ще стане страшно!”.
Спорът беше за петолъчката над Партийния дом. Тогава не бях фактор в партията, а просто редови член.
Задълженията ми на партиен секретар приключиха след едно бурно събрание в Народния театър, на което колегите щяха да ме разкъсат. За съжаление се разделихме на сини и червени. Всички се нахвърлиха върху мен, дори близките приятели и хората, на които помагах през годините.
Единствено младите актьори ме подкрепиха. Евелина Борисова ми подаде бележка от тяхно име, на която пишеше: „Ламбо, ние сме с теб!”.