Болезнено го преживях.
Трябва да отбележа, че преди 10 ноември 1989-а никога не съм се занимавал с идеологическа работа, бях по-скоро профсъюзен деятел. Като партиен секретар решавах проблемите на актьорите и работещите в Народния театър — уреждах апартаменти, коли, карти за почивка, заеми, лечение… Когато можех, помагах и на други колеги от съсловието.
Дърева и Вагенщайн настояваха спешно да отида на форума на партията, който се провеждаше в зала „София” на Партийния дом. Съгласих се. Салонът се пукаше по шевовете. Когато ми дадоха думата, обясних, че не нося в сърцето си петолъчката от върха на сградата. Че тя може би е била в сърцето на баща ми, на другарите, които днес ги няма, но не и в моето. Според мен трябваше да се освободим от нея като символ на миналото, за да започнем на чисто и да създадем нормално общество.
Доста радикално изказване беше — играх вабанк, но свърши работа. Махнаха петолъчката. Кой знае до какви сблъсъци можеше да се стигне, ако се бяхме заинатили!
*
Вторият случай, в който обърнах хода на събитията, беше свързан с влизането на България в НАТО. Д-р Петър Дертлиев още бе жив и аз споделях част от идеите му за демократично развитие на страната ни. В разни интервюта подхвърлях, че е редно да влезем в НАТО, защото там е пътят към Европа.
На един от конгресите на БСП обобщих, че за да може България да се развива в правилна посока, тя трябва да стане част от Атлантическия пакт. И че това трябва да е позицията на нашата партия. Още преди моето изказване някои партийни членове започнаха да напускат залата, прилагаха познати номера — искаха да бламират решението по този въпрос чрез липса на кворум. Тогава Георги Първанов ме попита: „Готов ли си?”. Да, бях готов, макар че зад мен седеше Сашо Лилов, а той беше против това решение.
Излязох на трибуната и дръпнах емоционално слово за смисъла на европейското бъдеще на България. Не помня точните думи, но твърдя, че бях честен. След това журналистите отбелязаха, че в желанието си да убедя делегатите на конгреса съм пуснал сълзи.
А истината е малко по-различна. В същия ден посрещнах приятели от Италия. Заведох ги на обяд, пихме ракия „Симеон”. Направих си сметка, че гласуването за или против влизането в НАТО ще е в 17 ч. Прибрах се у дома и си легнах. Помолих Мери да ме събуди към 16:30 ч., за да се върна на конгреса. Първоначално нямах планове да говоря от трибуната. Но когато видях накъде отиват нещата, размислих. И изглежда са ми светели очите от ракийката, а журналистите бяха решили, че съм се разплакал от вълнение за Атлантическия пакт…
Важното е, че убедих делегатите, и днес съм категоричен, че това беше единственото разумно решение за страната. Когато влизахме в НАТО, президентът Първанов спомена, че заслуга за този исторически акт има и депутатът Стефан Данаилов.
Дълго отсъствах от партийната игра заради провала на правителството на Жан Виденов. Бях дълбоко разочарован.
90-те бяха мътни години. Мутри, пари в сакове… Голямо пребоядисване падна сред бившите комунисти. По едно време не се знаеше кой е кой. И аз се обърках. Отказах се от активната политика, но не и от партията. Защото съм последователен и лоялен човек, не обичам лъжата.
Повярвах в градивната промяна за кратко, когато дойде на власт екипът на Жан Виденов1. Казах си: „Млади хора са, ще променят посоката!”. Много помагах в тяхната кампания, обикалях като луд из България, надявах се… Все още не бях опознал клопките на властта. Имах илюзии.
1 Жан Виденов е министър-председател на България през 1995-1997 г. и лидер на БСП от декември 1991 до декември 1 996 г. - Бел. ред.
Усетих, че потъваме, когато през 1996 г. беше издигната кандидатурата на Георги Пирински за президент на България. В НДК имаше голяма среща с него, беше поканена и творческата интелигенция. В кулоарите за първи път чух, че в страната няма жито. Приличаше на клопка, прибират житото и това е… Отидох при премиера. Бяхме на „ти”, уважаваше ме заради безкористната ми помощ в неговата кампания и в тази на Краси Премянов, шефа на парламентарната група на БСП. Попитах директно, без заобикалки: „Жан, вярно ли е това с житото?”. Той отговори: „Вярно е, нямаме с какво да го купим”.
Така и не разбрах кой му скрои номера. После дойде сривът на банковата система, инфлацията, хората загубиха много пари и имоти. И аз се опарих. Отдръпнах се, но не си и помислих, че мога да напусна партията.
Факт е, че има всякакви кретени в партийните структури, но там членуват и свестни хора. От опит знам, че партията може без всеки. Животът - също. Дори да си най-големият артист, един ден си отиваш. Идват други и те забравят.