Не мога да си кривя душата, и с Пламен Орешарски1 работихме добре. И понеже съм устат, не се превземам, не се стягам и казвам каквото мисля, ние запазихме респект един към друг. За някои може би съм минавал за нахален, но ставаше ли дума за преразпределението на средства — било то социални, здравни и други, т.нар. държавен излишък, скачах и питах: „Някой милион не остана ли за културата? Дайте ми го!”
1 Орешарски е премиер от 29 май 2013 до 6 август 2014 г., когато кабинетът пада след дълги протести. -Бел. ред.
И в повечето случаи ми го даваха.
*
Не се почувствах излъган при назначаването на Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност, защото знаех какво ще се случи. Когато в парламентарната група разбрахме, че е номиниран за тази позиция, аз веднага казах, че това е дивотия и че ще докара протести пред парламента. Голямата ми грешка беше, че не напуснах пленарната зала при гласуването.
Давах си сметка, че щом мнозинството вземе решение, трябва да се подчиниш. Затова макар че на вътрешното гласуване за назначението на Пеевски бях против, в залата гласувах „за”. Дисциплиниран човек съм все пак…
А иначе всичко това се оказа лоша постановка. Не подозирах, че ще се окажем въвлечени в такава глупост. После вестниците на Пеевски ме нападнаха — разбрах, че някой е разпространил каква е била моята позиция по неговия въпрос.
Два дни след скандалното гласуване си позволих интервю пред Сашо Диков. Казах, че ме е срам. И още ме е срам!
Човек не може вечно да бъде депутат. Днес се усеща липсата на някои от тези, които имаха какво да кажат от трибуната на Народното събрание — като Петър Дертлиев и Стефан Савов например. Те бяха истински парламентаристи.
С годините в Народното събрание влязоха много случайни хора и от това страда работата му. Но най-вече авторитетът. Политиката не е лесна работа, в нея има всякакви интереси. Игри — също. Пълно е с депутати със самочувствие, често то е без покритие. Малко са специалистите, доказаните личности с тежест. Плъзнаха „калинки” във всички парламентарни групи.
Противник съм на празната реторика и чесането на езици в пленарната зала. Не одобрявам човек да излиза на трибуната, за да докаже колко е устат и как разбира от всичко. По-добре е да се показва по-рядко, но да има какво да каже.
Много ме дразни и това, че ние в парламента често забравяме кой ни е поставил там. Гледам да си напомням, че мен са ме избрали хора с конкретни изисквания и очаквания. Когато забравиш защо си станал депутат, започваш да мислиш само за себе си и за своите облаги. Връзката с реалността се къса.
Не ламтя за постове. През годините се е случвало да отказвам на политици. Не исках да работя с Андрей Луканов например. Бяхме на „ти”, но неговият кръг знаеше, че съм привърженик на линията на Александър Лилов в партията.
*
Една случка в средата на 90-те ме накара да преосмисля позициите си в политиката. Като секретар на Съюза на филмовите дейци трябваше да издействам нещо за сградата ни. За разлика от другите съюзи ние нямахме собственост. Реших да поискам помощ от Красимир Премянов, председателя на парламентарната група на БСП. Той все отлагаше срещата. Тогава си казах: „Аз съм тичал по предизборни кампании, на митингите съм обяснявал кой е Премянов, а той няма 10 минути да ме приеме!”.
Много ми беше неприятно да си дам сметка, че използваха популярността ми, а когато аз исках среща, най-накрая ме поканиха в 7:30 сутринта. Съгласих се, целта оправдаваше унижението.
Вдигнах рано председателя на Съюза Павел Васев и отидохме на улица „Позитано” 20 в 7:15 ч. Повикаха ни в 7:45 ч., а в 8:00 Премянов ни помоли да си тръгваме, защото имал работа.
Нищо не стана след това. Светна ми, че няма смисъл да чакам някой да помогне, трябва да действам сам.
След злополучната среща с Премянов нещо у мен се пречупи. Рухна кабинетът на Жан Виденов, оттеглих се от партийния живот. Затворих се в себе си. Отвратен, засрамен. Първанов ми се обади няколко пъти: „Ела, помогни…”. Не отидох.
Много мерзости се случиха. Не можех да вървя по улиците и да се срамувам, че съм Стефан Данаилов — заради партията, която представлявах като редови член.
*
Да, аз помагам на БСП с лицето си. Едни ме плюят, други ми ръкопляскат. Давам си сметка за цената.