След като се добие, усещането за живота не е твърдо и неизменно. То може да се променя и коригира — лесно, в младостта, докато все още е гъвкаво, или посредством продължително и по-тежко усилие в по-зрели години. Тъй като то представлява емоционален сбор, не може да бъде променяно с пряко волево действие. То се променя автоматично, но едва след продължителен процес на психологическо пренастройване, когато човек промени съзнателните си философски убеждения, ако изобщо го стори.
Независимо дали човек го коригира, или не, независимо дали е обективно съзвучно с реалността, или не, във всеки етап или във всяко състояние на своята определена същина чувството за живота винаги запазва една дълбоко лична характеристика; то отразява най-дълбоките ценности на човека; той го изживява като усещане за собствената си идентичност.
Трудно е да се идентифицира концептуално усещането за живота на даден човек, тъй като е трудно то да се изолира; то е вплетено във всичко, свързано с този човек, във всяка негова мисъл, чувство, действие, във всяка негова реакция, във всеки негов избор и ценност, във всеки негов спонтанен жест, в начина, по който той се движи, говори, усмихва се, в цялата негова индивидуалност. Именно усещането за живота е това, което го прави „индивидуалност“.
От гледна точка на самоанализа усещането за живота се възприема от човек като абсолютно и несводимо първично — като това, което човек никога не поставя под съмнение, защото мисълта да го постави под съмнение никога не се появява. Погледнато отвън, чуждото усещане за живота на другия се възприема като непосредствено, но неподлежащо на дефиниране впечатление, като от съвсем кратко запознанство; впечатление, което често оставя усещането за нещо категорично, но въпреки това изнервящо убягващо, ако човек се опита да го подложи на проверка.
Това кара мнозина да разглеждат усещането за живота като вид особена интуиция, като явление, което може да се възприеме единствено посредством някакво специално, нерационално прозрение. А всъщност е вярно точно обратното: усещането за живота не е несводимо първично, а е изключително сложен сбор; то може да бъде почувствано, но не и да бъде разбрано посредством автоматична реакция; за да бъде разбрано, то трябва да се анализира, идентифицира и верифицира концептуално. Това автоматично впечатление — за теб самия или за другите — е само насока; ако бъде оставено непреведено, то може да бъде много подвеждаща насока. Но ако и когато това неосезаемо впечатление бива подкрепено от съзнателната преценка на нечий разум и се обедини с нея, резултатът е най-ликуващата форма на категоричност, която човек може да изпита: това е интегрирането на ума и ценностите.
Има два аспекта от човешкото битие, които спадат към областта на усещането за живота и са негов израз: любовта и изкуството.
В случая аз говоря за романтичната любов в сериозното значение на този термин — за разлика от повърхностните увлечения на онези, чието усещане за живота е лишено от каквито и да било последователни ценности, т.е. от каквито и да било дълготрайни чувства, с изключение на страха. Любовта е отговор на ценностите. Човек се влюбва именно в усещането за живота на другия — в този основен сбор, тази фундаментална позиция или начин за справяне с битието, който представлява същината на една индивидуалност. Човек се влюбва във въплъщението на ценностите, формиращи характера на другия, които са отразени в неговите най-широки цели или в най-дребните му жестове, които създават стила на душата му — индивидуалния стил на едно уникално, неповторимо, незаменимо съзнание. Именно собственото усещане за живота изпълнява ролята на това, което избира, и то откликва на онова, което разпознава у личността на другия като своите собствени основни ценности. Това не е въпрос на изповядвани убеждения (макар че те не са без значение); въпрос е на много по-дълбока, съзнателна и подсъзнателна хармония.
При този процес на емоционално разпознаване са възможни множество грешки и трагични разочарования, тъй като усещането за живота само по себе си не е когнитивен водач, на който може да се разчита. И ако злото може да се степенува, в такъв случай едно от най-лошите последствия от мистицизма — що се отнася до човешкото страдание — е вярата, че любовта е свързана със „сърцето“, а не с ума, че любовта е чувство, независимо от разума, че любовта е сляпа и глуха за силата на философията. Любовта е изразът на философията — на един подсъзнателен философски сбор — и може би никой друг аспект на човешкото съществуване не се нуждае толкова отчаяно от съзнателната сила на философията. Когато от тази сила се поиска да удостовери и да подкрепи една емоционална оценка, когато любовта е съзнателно интегриране на разума и чувството, на ума и ценностите, тогава — и само тогава — тя е най-голямата награда за човешкия живот.