Изкуството е избирателно пресъздаване на действителността в зависимост от метафизичните ценностни съждения на един творец. То е онова, което интегрира и конкретизира метафизичните абстракции на човека. То е гласът на неговото усещане за живота. Изкуството като такова е предмет на същата загадъчна аура, на същите опасности, на същите трагедии — и понякога и на същата слава — като романтичната любов.
От всичко сътворено от човека може би изкуството е най-_лично_ важно за човека и най-слабо разбирано — и това ще разгледам в следващата глава.
февруари 1966 г.
3. Изкуството и усещането за живота
Ако човек види в реалния живот красива жена с изискана вечерна рокля и херпес на устната, той ще възприеме този недостатък като незначителен здравословен проблем и няма да му обърне внимание.
Но същата тази жена, изобразена на картина, е изопачена, непристойно злобна атака срещу човека, срещу красотата, срещу всички ценности — и зрителят би изпитал чувство на огромно отвращение и възмущение по отношение на художника. (Има също и хора, които биха изпитали нещо подобно на одобрение; те биха принадлежали към същата морална категория, към която принадлежи художникът.)
Емоционалната реакция към тази картина би била мигновена, много по-бърза, отколкото умът на зрителя би могъл да съзре всички причини, свързани с това. Психологическият механизъм, който предизвиква тази реакция (и който е причина за картината) е усещането за живота на човека. (Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и на битието.)
Именно усещането за живота на художника диктува и интегрира неговите творби, направлява безбройните избори, които той трябва да направи, от избора на тема до най-фините подробности на стила му. Именно усещането за живота на зрителя откликва на художественото произведение посредством сложна и въпреки това автоматична реакция на приемане и одобрение или отхвърляне и заклеймяване.
Това не означава, че усещането за живота е валиден критерий за естетическа стойност, било то за художника, или за зрителя. Усещането за живота не е безпогрешно. Но то е източникът на изкуството, психологическият механизъм, който дава възможност на човека да сътвори сфера като изкуството.
Чувството, което се изпитва при среща с изкуството, не е чувство в обичайното значение на тази дума. То бива изживявано по-скоро като „усещане“ или „усет“, но притежава две особености, характерни за емоциите: то е автоматично непосредствено и има силно и дълбоко лично (и въпреки това неопределено) ценностно значение за личността, която го изпитва. Ценността, за която става дума, е животът, а думите, назоваващи това чувство, са: „Именно това означава животът за мен“.
Независимо от природата или съдържанието на метафизичните възгледи на един творец това, което едно произведение на изкуството изразява фундаментално — под всички други свои по-маловажни аспекти — е: „Именно това е животът, какъвто аз го виждам“. Същинското значение на реакцията на един зрител или читател, под всички останали по-маловажни елементи, е: „Именно това е (или не е) животът, какъвто аз го виждам“. Психоепистемологичният процес на общуване между твореца и зрителя или читателя протича по следния начин: творецът започва с широка абстракция, която той трябва да конкретизира, да направи реална посредством съответните специфики; зрителят възприема спецификите, интегрира ги и осъзнава абстракцията, от която те са произлезли, като по този начин затваря кръга. Метафорично казано, творческият процес прилича на процес на дедукция; процесът на възприемане прилича на процес на индукция.