Знак за метафизичния уклон на изкуството може да се види в популярната представа, че читателят на художествена литература „се идентифицира с“ даден персонаж или персонажи от повествованието. „Да се идентифицираш с“ е разговорно обозначаване на процеса на абстрахиране: това означава да откриеш общ елемент между персонажа и себе си, да извлечеш абстракция от проблемите на персонажа и да я отнесеш към собствения си живот. Подсъзнателно, без всякакво познаване на естетическата теория, но благодарение на имплицитната природа на изкуството, именно това е начинът, по който повечето хора реагират на художествената литература и на всички останали форми на изкуството.
Това илюстрира един важен аспект от разликата между журналистически материал от реалния живот и художествено произведение: журналистическият материал е конкретика, от която могат да се извлекат, но могат и да не се извлекат абстракции, в която човек може да открие връзки със собствения си живот, а може и да не открие; художественото произведение е абстракция, която претендира за универсалност, т.е. за относимост към живота на всеки човек, включително и собствения ни живот. Следователно човек може да бъде безучастен и безразличен по отношение на един журналистически материал, при все че той отговаря на действителността; и в същото време да изпитва силно лично чувство по отношение на художествено произведение, въпреки че то е плод на измислица. Това чувство може да е положително, когато човек намери абстракция, относима към него самия, или пък отрицателно — например възмущение, когато възприеме абстракцията като неотносима и враждебна.
В едно произведение на изкуството човек търси не журналистическа информация, научно познание или нравствено ръководство (въпреки че те могат да съществуват като вторични последици), а осъществяването на една по-дълбока потребност: потвърждение на неговата представа за битието — потвърждение не в смисъл на разсейване на когнитивните му съмнения, а в смисъл че му дава възможност да наблюдава собствените си абстракции извън своя ум, под формата на екзистенциални конкретики.
Тъй като човекът живее, като премоделира своето физическо обкръжение така, че да служи на неговата цел, тъй като трябва най-напред да дефинира и след това да създаде своите ценности, рационалният човек се нуждае от конкретизиран израз на тези ценности, от образ, по чието подобие той ще премоделира света и себе си. Изкуството му предоставя този образ; то му дава преживяването да види пълната, непосредствена, конкретна реалност на своите далечни цели.
Тъй като амбицията на един рационален човек е безгранична, тъй като процесът, при който той следва и осъществява ценности продължава цял живот — и колкото по-висши са ценностите, толкова по-тежка е битката, — той се нуждае от миг, от час или някакъв период от време, през който да изпита усещането, че е осъществил задачата си, усещането, че живее във Вселена, в която ценностите му са успешно осъществени. Това прилича на миг отмора, миг, в който човек да се зареди с гориво, за да продължи по-нататък. Изкуството му дава това гориво; удоволствието да видиш опредметената реалност на своето усещане за живота е удоволствието да изпиташ какво би било да живееш в своя идеален свят.
„Значимостта на това преживяване не е в това какво учи той от него, а в това, че го изживява. Горивото не е теоретически принцип, не е дидактично «послание», а е животворящият факт на изживяването на миг на метафизическа радост — миг на любов към съществуването“ (вж. единадесета глава).
Същият принцип е в сила и при ирационален човек, макар и в различна форма, в зависимост от неговите различни възгледи и реакции. За един ирационален човек конкретизираната картина на неговото неприязнено усещане за живота служи не като гориво и вдъхновение да продължава напред, а като позволение да стои на място: тя заявява, че ценностите са непостижими, че битката е безпредметна, че страхът, вината, болката и провалът са предопределеният край на човечеството — и че той не би могъл да направи нищо. А на по-висше ниво на ирационалността конкретизираната картина на едно злокачествено усещане за живота дава на човека образ на тържествуваща злост, на омраза към съществуването, на отмъстителност срещу най-добрите изразители на живота, на поражение и крах на всички човешки ценности; неговият вид изкуство му дава мимолетна илюзия, че той е прав — че злото е метафизически могъщо.