Стилът е най-сложният елемент на изкуството, елементът, който разкрива най-много и често причинява най-голямо объркване в психологическо отношение. Ужасните вътрешни конфликти, които терзаят творците също толкова (а може би и повече), колкото и другите хора, придобиват още по-големи размери в техните произведения. Например Салвадор Дали, чийто стил излъчва блестящата яснота на една рационална психоепистемология, докато повечето (макар и не всички) предмети на произведенията му са израз на една ирационална и отвратително порочна метафизика. Подобен, но не толкова дразнещ конфликт може да се види в картините на Вермеер, който съчетава ослепителна яснота на стила с безрадостната метафизика на натурализма. На другия край на стилистичния континуум забележете умишлено неясните очертания и визуалните изкривявания на т.нар. живописна школа от Рембранд насам, чак до бунта срещу съзнанието, изразен от явления като кубизма, който се стреми конкретно да дезинтегрира човешкото съзнание, изобразявайки обектите така, както човекът не ги възприема (от няколко перспективи едновременно).
Стилът на един творец може да излъчва комбинация от разум и страстно чувство (Виктор Юго), хаос от носещи се абстракции, от емоции, откъснати от реалността (Томас Улф), сухата, гола, свързана с конкретиката, с нотка хумор грубост на интелигентния репортер (Синклер Луис), дисциплинираното, проницателно, ясно, но в същото време приглушено сдържано изказване на един потисник (Джон О’Хара), или грижливо повърхностната, с твърде много подробности прецизност на един аморалист (Флобер) или маниерната изкуственост на един писател от втора ръка (няколко модернисти, които не си струва да се споменават).
Стилът разкрива това, което може да се нарече „психоепистемологично усещане за живота“, т.е. израз на равнището на ментално функциониране, на което творецът се чувства най-комфортно. Ето защо стилът е жизненоважен в изкуството — както за твореца, така и за читателя или зрителя — и ето защо неговата значимост се възприема като дълбоко личен въпрос. За твореца той е израз на неговото съзнание, за читателя или зрителя — потвърждение на неговото съзнание, което означава: на неговата ефикасност, т.е. на неговото самоуважение (или псевдосамоуважение).
А сега едно предупреждение относно критериите за естетическа преценка. Усещането за живота е източникът на изкуството, но то не е единственото, което окачествява един творец или един естет, и не е критерий за естетическа преценка. Емоциите не са средство за познание. Естетиката е дял от философията; и така, както един философ не подхожда към който и да е дял от своята наука със своите усещания или емоции като критерии за съждение, така не може да го стори и в областта на естетиката. Усещането за живота не е достатъчно професионално сечиво. Един естет — както и който и да е човек, който се опитва да оцени художествени творби — трябва да бъде воден от нещо повече от емоция.
Фактът, че човек се съгласява или не с философията на даден творец, е ирелевантен към естетическата оценка на неговото произведение като изкуство. Не е задължително човек да се съгласява с твореца (нито пък да изпитва наслаждение), за да оцени неговата творба. По същество обективната оценка изисква човек да се идентифицира с темата на твореца, с абстрактния смисъл на неговото произведение (като се идентифицира единствено със свидетелствата, съдържащи се в произведението, и не позволява никакви други, външни съображения), а след това да оцени средствата, с чиято помощ творецът го е изразил — т.е. вземайки като критерий неговата тема, да оцени чисто естетическите елементи в произведението, техническото майсторство (или неговото отсъствие), с чиято помощ той изразява (или не успява да изрази) своята представа за живота.
(Естетическите принципи, които са валидни за изкуството като цяло, независимо от философията на отделния творец, и които трябва да ръководят една обективна оценка, се намират извън обхвата на това изложение. Ще спомена само, че такива принципи се дефинират от науката естетика — задача, в която модерната философия претърпя жалко поражение.)
Тъй като изкуството е философско съставно, не е противоречие да се каже: „Това е велико произведение на изкуството, но аз не го харесвам“, при условие че човек дефинира точния смисъл на това изявление: първата част се отнася до една чисто естетическа оценка, а втората — до едно по-дълбоко философско равнище, включващо нещо повече от естетическите ценности.