Развитието на човешкото познание започва със способността да възприемаш нещата, т.е. обектите. От петте когнитивни сетива само две дават на човека пряко усещане за обектите: зрението и осезанието. Другите три сетива — слухът, вкусът и обонянието — му дават усещане за някои от качествата на обекта (или за последиците, предизвикани от него): те му казват, че нещо издава звуци, че има сладък вкус или мирише на свежо; но за да възприеме това нещо, човек се нуждае от зрение и/или осезание.
Понятието „обект“ е (имплицитно) началото на концептуалното развитие на човека и крайъгълен камък на цялата му концептуална постройка. Именно посредством възприемането на обектите човекът възприема Вселената. И за да конкретизира своята представа за битието, той трябва да го направи именно посредством понятия (езика) или посредством своите сетива, възприемащи обектите (зрение и осезание).
Музиката не борави с обекти, ето защо нейната психоепистемологическа функция е различна от функцията на другите изкуства, както ще стане дума по-нататък.
Отношението на литературата към човешката когнитивна способност е очевидно: литературата пресъздава реалността посредством думите, т.е. понятията. Но за да пресъздаде реалността, литературата трябва да изрази концептуално именно сетивно — перцептуалното равнище на човешкото съзнание: реалността на конкретните, отделни хора и събития, на точно определени гледки, звуци, материи и така нататък.
Така наречените визуални изкуства (живопис, скулптура, архитектура) създават конкретни, перцептуално достъпни обекти и ги карат да изразяват абстрактно, концептуално значение.
Всички тези изкуства са концептуални по своята същност, всички те са плод на и адресирани към концептуалното равнище на човешкото съзнание и се различават единствено по своите похвати. Литературата започва с понятията и ги интегрира в перцепции, живописта, скулптурата и архитектурата започват с перцепти и ги интегрират до концепти. Крайната психоепистемологическа функция е една и съща: процес, който интегрира формите на познание на човека, обединява неговото съзнание и прояснява разбирането му на реалността.
Визуалните изкуства не боравят със сетивната сфера на съзнанието сама по себе си, а със сетивната сфера като възприемана от концептуалното съзнание.
Сетивно-перцептуалното осъзнаване на един възрастен човек не се състои единствено от сетивна информация (както е било в детството му), а от автоматизирани интеграции, които съчетават сетивната информация с широк контекст на концептуално знание. Визуалните изкуства рафинират и направляват сетивните елементи на тези интеграции. Посредством избирателност, подчертаване или изпускане тези изкуства водят зрението на човека до концептуалния контекст, който е цел на твореца. Те учат човека да вижда по-точно и да открива по-дълбокото значение в своето зрително поле.
Мнозина отбелязват, че определена картина — например натюрморт с ябълки — прави своя предмет „по-истински, отколкото в реалността“. Ябълките изглеждат по-лъскави и по-твърди, сякаш се открояват повече, добиват своеобразна свръхреалност, с която не могат да се мерят нито техните модели от действителния живот, нито която и да е цветна фотография. Но ако човек ги разгледа отблизо, ще види, че никоя истинска ябълка не изглежда по този начин. Но какво всъщност е направил творецът? Създал е визуална абстракция.
Той е извършил процеса на формиране на понятие — процеса на изолиране и интегриране, — но с изцяло визуални средства. Той е изолирал съществените, отличителни белези на ябълките и ги е интегрирал в една-единствена визуална единица. Той е свел концептуалния метод на функциониране до действията на един-единствен сетивен орган, органът на зрението.
Никой не може да възприеме буквално и безразборно всеки случаен, незначителен детайл на всяка ябълка, която види; всички възприемат и запомнят само отделни аспекти, които не са непременно съществените; повечето хора съхраняват в паметта си образа на ябълка със смътно приближение. Картината конкретизира този образ посредством визуални съществени елементи, върху които повечето хора не са се съсредоточили или не са забелязали, но сега веднага разпознават. Ето защо това, което усещат, е: „Да, точно така изглежда за мен една ябълка!“ Всъщност никога никоя ябълка не е изглеждала за тях по този начин — а единствено за избирателно съсредоточеното око на един творец. Но в психоепистемологично отношение тяхното усещане за свръхреалност не е илюзия: то е плод на по-голямата яснота, която художникът е дал на образа в ума им. Картината е интегрирала сбора от безбройните случайни впечатления и по този начин е внесла ред във визуалната сфера на тяхното преживяване.