— А вие какъв подозирате, че е истинският източник на богатството на мис Аркъндейл?
Маркъл впи поглед в добре оформените си нокти.
— Ще бъда откровен, сър. Въпреки че съм помагал при инвестирането и управлението на парите, и до този ден нямам абсолютно никаква представа, откъде идват. Препоръчвам ви, ако заемете моя пост, да следвате примера ми. Понякога е по-добре човек да не знае всички факти.
Бакстър бавно постави очилата на носа си.
— Забележително. Сигурно някой далечен роднина е починал и е оставил наследство, което компенсира това, което е пропилял Уинтърборн.
— Не вярвам, че случаят е такъв — отвърна бавно Маркъл. — Преди две години се поддадох на любопитството си и поразпитах тук-там, разбира се, съвсем дискретно. Няма никакъв богат роднина от рода Аркъндейл. Опасявам се, че източникът на доходите й е просто още една от мистериите на мис Аркъндейл.
Изобщо не беше никаква мистерия, ако Розалинд беше права в своите предположения, помисли си Бакстър. Дамата беше изнудвачка.
Ясни, ритмични звуци върнаха Бакстър в настоящето.
Той погледна към Шарлот, която бе застанала до камината и потропваше с пръсти по мраморната подставка.
— Не разбирам как така Маркъл си е помислил, че сте подходящ за тази служба.
Бакстър вече се бе уморил да спори.
— Въпросът е там, че едва ли ще могат да се намерят много мъже, които да отговарят на абсурдните ви условия, мис Аркъндейл.
Младата жена се намръщи.
— Но със сигурност мистър Маркъл би могъл да ми намери някой джентълмен, който да е по-подходящ от вас.
— Забравихте ли? Маркъл вече е на половината път към Девон. Ще бъдете ли така добра точно да ми обясните какво толкова намирате в мен, че да ме прави съвсем неподходящ за службата, която предлагате?
— Освен това, че не можете да си служите с пистолета?
— Да, освен този недостатък.
— Принуждавате ме да бъда груба, сър. Проблемът е вашата външност.
— Какво, по дяволите, не е наред с моята външност? Никой не може да бъде по-непредубеден по този въпрос от самия мен.
Шарлот се намръщи.
— Не се опитвайте да ме залъжете, сър. Вие съвсем не сте незабележим и скучен човек. Всъщност точно обратното.
Бакстър я погледна в недоумение.
— Какво казахте?
— Би трябвало много добре да знаете, сър, че очилата ви са зле избрана маскировка, това е.
— Маскировка? — Бакстър в един момент се запита дали не е попаднал на погрешен адрес и това е някоя друга Шарлот Аркъндейл. А може би бе сбъркал града. — Какво, в името на дявола, смятате, че прикривам?
— Сигурно не страдате от илюзията, че очилата ви прикриват истинската ви природа.
— Моята истинска природа? — извика Бакстър, изкаран от търпение. — Дявол да го вземе, тогава какъв съм аз, ако не съвсем скучен, обикновен и безобиден човек?
Шарлот широко разтвори ръце.
— Имате вид на човек, способен на силни чувства, който обаче ги удържа с още по-силна воля и самоконтрол.
— Моля?
Шарлот присви очи и продължи решително:
— Такъв мъж не може да се надява, че ще остане незабелязан. Когато вършите работа по мое нареждане, вие независимо от всичко ще привличате внимание. Искам да наема човек, който лесно може да изчезне в тълпата. Някой, чието лице никой не би могъл да си припомни ясно. Не разбирате ли, сър? Ще бъда откровена и ще ви кажа, че изглеждате ОПАСЕН.
Бакстър бе толкова смаян, че изгуби дар слово. Шарлот започна да крачи из стаята, като сключи ръце зад гърба си.
— Съвсем очевидно е, че никога няма да можете да минете за скучен, обикновен доверен човек. Следователно сигурно разбирате, че не сте подходящ за тази служба.
Бакстър осъзна, че бе останал с широко отворена уста от изумление. Сепна се изведнъж и я затвори. Бяха го наричали всякакъв — че е скучен, че е незаконороден, че има лоши обноски. Но никой никога не го бе наричал човек, способен на силни чувства. Никой не бе му казвал, че изглежда опасен.
Той беше човек на науката. Гордееше се с разумния си, аналитичен подход към проблемите, към хората и ситуациите. Това умение бе довел до съвършенство още преди години, когато бе разбрал, че като незаконен син на граф Ешертън и небезизвестната Ема, лейди Сълтънхам, той завинаги щеше да бъде лишен от наследство.
Неведнъж бе ставал обект на слухове, още от рождението си. Отрано се бе научил да търси спасение сред книгите и колбите.
Въпреки че някои жени смятаха за вълнуваща идеята за любовна връзка с незаконородения син на граф, чувството не траеше дълго. Тези редки връзки подклаждаха пламъци, които изгаряха много бързо. А преди три години, след като се завърна от Италия, и тези връзки станаха още по-редки. Изгарянията от киселина по гърба и раменете му заздравяха, но белезите останаха за цял живот.