— Време беше. Магьосникът вече те очаква. Каза да му дам знак, когато отвориш очи. Мисля, че сега трябва да го направя.
— Един момент, ако обичаш. — Бакстър заби върха на ботуша си в прасеца на пазача си.
Човекът сподави един болезнен вик, олюля се и посегна към револвера си.
— Ама ти си бил голям глупак. Това няма да те доведе доникъде.
Бакстър освободи китките си от въжето и с едно-единствено движение се претърколи настрани. Очите на пазача се разшириха от изумление при вида на свободните ръце на пленника. Той се опита да се хвърли към Бакстър, но раненият му крак поддаде и той се смъкна на колене. В следния миг Бакстър бе вече върху него и заби юмрук в челюстта му. Револверът падна шумно някъде встрани. Бакстър го взе, запъна ударника и се изправи, като насочи оръжието в гърдите на противника си.
— Нямам славата на добър стрелец, но пък и ти си лесна мишена.
Пазачът примигна няколко пъти, неспособен да се опомни от изненадата си.
Магьосникът каза, че ще бъдеш замаян и движенията ти ще са бавни, когато премине ефектът от опиума.
Магьосникът е сбъркал — отвърна спокойно Бакстър. — Сега ми кажи как щеше да дадеш проклетия сигнал.
Шарлот дръпна отчаяно въжето, с което бяха завързани китките й и чийто друг край бе вързан за единия стълб на голямото легло, покрито с яркочервена покривка. Беше започнала да се бори със стегнатия възел, веднага след като похитителите й я бяха оставили сама в стаята.
Шарлот можеше да се движи на известно разстояние, всъщност доколкото позволяваше дължината на въжето, но самият възел бе сложен и много здрав. Ако се изправеше, можеше да вдигне ръце до кадифения ръб на драпериите, само толкова.
Леглото беше масивно, с четири стълба отстрани, които бяха инкрустирани с образи на странни, митични същества — змии, дракони и феникси бяха толкова изкусно гравирани в дървото, че изглеждаха като живи.
Шарлот се огледа с любопитство наоколо и реши, че леглото много подхожда на обстановката. Дебел килим с черни и червени шарки покриваше каменния под. Камината беше изградена от черен гранит. На прозорците се спускаха тежки червени завеси с черен кант, които достигаха до земята.
Всичко в тази стая бе издържано в два цвята — кървавочервено, и черно. Шарлот си спомни, че Джулиана бе избрала същите цветове за приемната си, където гадаеше бъдещето на карти. Черното и червеното очевидно бяха цветовете на магьосниците.
Шарлот насочи вниманието си към масичката до леглото. Върху него имаше само една свещ. Другият от негодниците беше взел чантичката й, след като тя удари с нея по главата един от тях. Нямаше представа, дали са намерили малкия й револвер.
Шарлот впи поглед в свещта, която се намираше на черна желязна поставка, и се учуди колко ли време щеше да отнеме на немощния пламък да прогори въжето. Това, без съмнение, бе въпрос, на който Бакстър би могъл да отговори веднага.
В този момент вратата се отвори. Шарлот обърна бързо глава, надявайки се отчаяно, че ще се случи някакво чудо и ще се появи не друг, а Бакстър. От откъслечните разговори, които бе дочула по време на дивото препускане на файтона към тази тайнствена къща, тя бе разбрала, че Бакстър също е отвлечен.
Стомахът й се сви на топка, когато видя човека, застанал на вратата. Сега той не носеше черното домино, нито пък чертите на лицето му бяха скрити в сянка, както го бе видяла за пръв път преди пет години. Но всепроникващият студ, който като че ли се излъчваше от него, не можеше да се сбърка с нищо. Шарлот се зачуди как не го е познала веднага през нощта на маскения бал.
Беше се изправила очи в очи с чудовището, което преди пет години бе нахлуло в дома й. Шарлот усети веднага, че истинската същност на този човек бе скрита зад лице, което притежаваше необикновена, мъжествена красота. Косата му бе черна и къдрава и падаше свободно върху високото му чело. Джъд имаше правилен нос и високи скули, което говореше за аристократичния му произход. Беше облечен по последна дума на модата. Снежнобялата му вратовръзка беше завързана на сложен възел. Палтото, панталоните и ботушите бяха от най-скъпи материи и му стояха чудесно. Морган Джъд носеше дрехите си с такава небрежна елегантност, като че ли бе роден с това качество.
Прикритието му беше перфектно, помисли си Шарлот. Човек трябваше да се вгледа по-внимателно, за да види ледената пустота, която се излъчваше от погледа му.
Шарлот седна сковано върху червената покривка на леглото и си пое дълбоко дъх. Сърцето й бясно биеше в гърдите. Трябваше многократно да си напомня, че паниката нямаше да реши нищо. Трябваше да се изправи срещу злото, в противен случай беше загубена.