— Виждаш ли някого? — Бакстър погледна през здравото стъкло на очилата си и се огледа наоколо.
— Не. — Шарлот едва си поемаше дъх от умора, но не забави крачка. — Мисля, че всички са прекалено заети със собственото си бягство.
— Отлично. — Бакстър усети студен повей откъм коридора и забеляза мрака в другия му край. — Вратата е отворена. Както изглежда, по-голямата част от слугите вече са избягали. На стълбището не срещнахме никого, затова мисля, че е логично да предположим, че никой от тях не се чувства длъжен да спасява господаря на този дом.
— Както отбеляза Морган, в днешно време е много трудно да се намерят слуги, на които можеш да разчиташ.
Шарлот и Бакстър най-сетне достигнаха до входната врата и предпазливо надникнаха навън.
— Наоколо не се вижда никой — прошепна Шарлот. — По кой път да поемем? Нямам никаква представа, къде се намираме.
— Нито пък аз, но пламъците със сигурност ще привлекат внимание Сигурно в този район има и други жители. Хайде да излезем на пътя. — Той я хвана за ръката и понечи да се спусне по входните стъпала.
— Бакстър.
Тревогата в гласа й го накара веднага да застане нащрек. Той се обърна, в едната си ръка стискаше ножа. От сенките се отдели някаква фигура.
— Ей вие, къде си мислите, че отивате?
Мъжът вдигна ръка. Бакстър веднага разбра, че непознатият държи револвер.
— Господи! — прошепна Шарлот. — Вие сте онзи негодник, който се опита да ни спре пред къщата на мисис Хескет.
— Точно така, но този път номерата ви няма да минат.
— Ние вече не сме ви необходими — заяви Бакстър.
— Ако магьосникът си е дал толкова труд да ви задържи, значи, че сте повече от необходими. Смятам да ви взема с мен, докато разбера как точно стоят нещата.
— Господарят ти лежи мъртъв в една от стаите на последния етаж — отвърна спокойно Бакстър. — От твоята работа нищо няма да излезе. Изчезвай, преди къщата да се е срутила отгоре ти.
— Там някъде трябва да има пари — изфуча негодникът Бакстър въздъхна.
— Ако търсиш само пари, можем да достигнем до някакво споразумение.
Лицето на непознатия разцъфна в усмивка.
— Сделка ли ми предлагате, сър?
Преди Бакстър да успее да му предложи някаква сума пари, за да сключат сделката, зад тях изщрака ударникът на револвер.
— Бакстър. Мис Шарлот — разнесе се високо в нощта гласът на Хамилтън. — Добре ли сте?
Бакстър се обърна и сложи на носа си счупените очила. Хамилтън и Ариел тичаха към тях откъм една група дървена по-надолу по пътя. В едната си ръка Хамилтън държеше револвер. Вратовръзката се вееше около врата му, което му придаваше небрежно елегантен вид. Както винаги, ботушите му бяха излъскани до блясък, Лекият нощен вятър рошеше къдриците му. В него имаше някаква неустоима привлекателност. Бакстър си спомни, че баща им изглеждаше по същия начин.
— Шарлот! — Ариел се хвърли в прегръдките на сестра си. — О, слава богу! Толкова се страхувах! Хамилтън пристигна малко след като онези ужасни мъже надвиха полицаите, които те пазеха и те отвлякоха. Успяхме да те последваме с новия файтон на Хамилтън. Знаеш ли, той е невероятно бърз.
— Колко умно от ваша страна. — Шарлот прегърна топло сестра си. — Умно и изключително смело.
Хамилтън прибра револвера в кобура.
— Съжалявам, че пристигнахме толкова късно, братко. По едно време загубихме дирята. Отне ни цяла вечност, докато открием един фермер, който си спомни, че е чул шум от файтон, минал покрай къщата му. Той ни каза за това място, съобщи ни също така, че на никого не се позволявало да се доближи до тази къща, освен на слугите. Всичко било много тайнствено, добави той. Помислих си, че къщата не може да е друга, освен на нашия магьосник.
— Чудесно заключение. — Бакстър се усмихна на красивия си брат. — Очевидно е истина това, което казват за графовете Ешъртън.
За миг част от радостта на Хамилтън се изпари.
— И какво е то?
— Те правят всичко със стил.
Хамилтън примигна от изненада, после избухна в смях.
— Това ни е в кръвта, братко. Всичките мъже Сейнт Айвс имат собствен стил. Само че ми отне известно време да забележа твоя. Който, трябва да призная, е направо уникален.
Шарлот вдигна глава от рамото на Ариел. Впи поглед в Бакстър и лицето й разцъфна в ослепителна усмивка, която Бакстър можеше да види дори без очилата си.
— Стилът му е едно от многото неща, на които винаги съм се възхищавала у него.
Глава 20
Два дена по-късно Хамилтън се бе облегнал до една от работните маси в лабораторията и наблюдаваше с интерес Бакстър, който нареждаше и пренареждаше химикали, колби и бутилчици, които изпълваха всяка хоризонтална повърхност.