— Точно така — отвърна Шарлот — А аз нямах друг избор и също се замесих в тази работа, тъй като мисис Хескет ми беше клиентка. Трябваше да разбера дали смъртта й е причинена от някой от ухажорите, които разследвах. — Тя се обърна към Бакстър и се усмихна. — Единственото нещо в тази история, на което не мога да дам дори далечна прилика със съвпадение, се случи в самото начало, когато изведнъж останах без доверен човек.
— А Бакстър изведнъж се оказа кандидат за тази служба — заключи Розалинд.
Бакстър захвърли бърсалката встрани.
— Дори и Шарлот да не изпитваше нужда от доверен човек, щях да се свържа с нея по един или друг начин. Единствената следа от смъртта на мисис Хескет водеше към нея.
Хамилтън смръщи вежди и добави с гробовен глас:
— Съдба или логическа последователност на събития. Кой може да каже със сигурност?
— Аз мога да кажа, и то със сигурност — отвърна Бакстър, като повиши тон. — А аз казвам, че в тази работа няма нито едно събитие, което да не следва логическия си ход. А сега край на този разговор. Искам всички вие да напуснете лабораторията ми, и то веднага. Тръгвайте.
— Чухте го, нали? — обади се весело Хамилтън. — Вече не сме желани тук. Да си вървим.
Бакстър изпита моментно облекчение. Наблюдаваше доволен как всички се изнизват през вратата. Тогава осъзна, че и Шарлот се готвеше да си тръгва.
— Проклятие, не и ти, Шарлот. Искам да поговоря с теб.
Шарлот спря и му хвърли въпросителен поглед. Хамилтън поклати глава с ням укор, докато подканяше всички да си тръгват.
— В някой от близките дни, Бакстър, наистина трябва да си поговорим за липсата ти на галантни маниери.
Бакстър почувства с неудоволствие и смущение как се изчервява.
— Като излизаш, съобщи на Ламбърт да бъде така любезен да донесе в лабораторията поднос с чай — нареди рязко той.
— Трябва, разбира се, да проведем и още един разговор за проблема ти с персонала — добави Хамилтън, като хвърли на Бакстър поглед през рамо.
Бакстър изчака, докато чу входната врата да се затваря, след което насочи вниманието си към Шарлот. Тя му се усмихна загадъчно.
— Какво искаше да ми кажеш, Бакстър?
Той се прокашля смутено, след това свали очилата си и започна да трие стъклата им с носната си кърпа. Така му беше по-лесно. По този начин не можеше да вижда ясно лицето й. Може би, без да усеща върху себе си погледа на изумрудените й очи, ще успее ясно да изрази аргументите си. Бакстър се обърна и започна неспокойно да крачи напред-назад.
— Сигурно си спомняш, че преди две нощи двамата с теб се намирахме в къщата на Морган Дъжд.
— Едва ли някога ще забравя въпросната нощ.
— Да, добре, но може би не си спомняш какво точно каза тогава.
— Сигурна съм, че съм казала много неща. И двамата разговаряхме много. Ако си спомняш, едва се измъкнахме.
Бакстър продължи трескаво да търка очилата си.
— Имам предвид една-единствена реплика.
— Разбирам. И коя я тя?
— Шарлот, ти спомена, че едно от многото неща, за които ми се възхищаваш, е моят стил.
За миг настъпи тишина.
— Да — отвърна тя. — Вроденият стил на мъжете от рода Сейнт Айвс. Впечатляващо.
Бакстър спря рязко пред прозореца и си сложи очилата.
— Питах се дали има и още нещо, на което да се възхищаваш… — Бакстър млъкна изведнъж, когато погледът му попадна на трите саксии на прозореца. — Боже Господи, Шарлот! Сладките семена!
— Какво за тях?
— Поникнали са! — Обхвана го радостна възбуда. Бакстър сграбчи една от малките саксии и се обърна към Шарлот, за да й покаже нежните зелени листенца. — Погледни. Всичките са поникнали.
— Чудесно. — Тя му се усмихна топло, а очите й блестяха с весел пламък. — Моите поздравления.
Той се почувства наистина замаян.
— Проклятие! Може би наистина има такива неща като поличба и съдба. Шарлот, може би наистина трябва да ти го кажа направо. Влюбен съм в теб.
— О, Бакстър!
— Трябва да знам дали има някаква възможност да ми отвърнеш със същото.
Усмивката й стана ослепителна. Изумрудените й очи отразяваха всички тайни на Философския камък.
— Мисля, че се влюбих в теб още в деня, когато се срещнахме за пръв път.
Бакстър впи недоумяващ поглед в нея, страхувайки се, че не е разбрал добре.
— Сигурна ли си?
— Много се страхувах, че ти не ме обичаш, Бакстър.
Той остави саксията на прозореца, приближи се до Шарлот и я взе в прегръдките си.
— Аз пък си мислех, че това е очевидно.
— Ти каза, че връзката ни ти създава големи неудобства — напомни му тя.
— Така е. — Бакстър се намръщи. — Големи неудобства. Шарлот, знам, че не изпитваш голямо желание да се омъжиш. Ако искаш да продължаваме така, както досега, ще се съобразя с желанието ти. Но много бих искал да се обвържем законно. Искам всяка сутрин да виждам лицето ти, когато се будиш до мен. Искам всяка сутрин да споделяш закуската ми. Искам да те държа в прегръдките си, когато заспивам.