Уинтърборн бе побеснял от гняв.
— Тези пари станаха мои, когато се ожених за майка ти.
— НАПУСНЕТЕ ТАЗИ КЪЩА!
— Шарлот, почакай, ти не разбираш. С този човек шега не бива. Искаше да си платя дълга още тази нощ. Ако не го сторя, той ще направи нещо ужасно. Шарлот, ти просто не знаеш на какво е способен!
— Махай се!
Уинтърборн отвори уста да каже нещо, но след това се отказа. Впери безпомощно поглед в пистолета и с болезнен стон се отправи с бързи крачки към стълбището. Стискайки силно перилото за подкрепа, той слезе по стълбите, прекоси коридора и излезе от къщата.
Шарлот стоеше съвсем неподвижна в сенките в горния край на стълбището, докато Уинтърборн хлопна вратата след себе си. След това си пое няколко пъти дълбоко дъх и бавно свали пистолета. За миг й се стори, че светът се завърта шеметно около нея. От улицата долиташе приглушеният тропот на отдалечаващи се файтони, но той й изглеждаше далечен и нереален. Познатите очертания на стълбището придобиха нереална форма.
В края на коридора Ариел отвори вратата на стаята си.
— Шарлот? Чух някакви гласове. Добре ли си?
— Да. — Шарлот притисна празния пистолет до бедрото си, за да не го види сестра й. Обърна се бавно към Ариел и успя да се усмихне едва-едва. — Да, добре съм, Ариел. Уинтърборн си дойде пиян, както винаги. Разменихме няколко остри думи. После той излезе. Тази вечер няма да се върне повече.
— Как бих искала сега мама да е тук — отвърна по-малкото момиче, а на лицето му бе изписана безкрайна тъга. — Ужасно ме е страх понякога в тази къща.
Шарлот почувства как очите й се изпълват с парещи сълзи.
— Понякога и аз се страхувам, Ариел. Но скоро ще бъдем свободни. Всъщност още утре ще вземем дилижанса за Йоркшир.
Приближи се до сестра си и я прегърна, като се постара да скрие пистолета в диплите на нощницата.
— Приключи ли с продажбата на сребърните прибори и това, което беше останало от бижутата на мама? — попита Ариел.
— Да. Вчера продадох подноса за чай. Вече няма нищо друго.
През годината след смъртта на майка им, Уинтърборн бе продал най-хубавите и ценни бижута на рода Аркъндейл и по-голямата част от среброто, за да плаща все по-големите си дългове. Оказа се, че хазартът бе единствената му страст.
Но когато бе разбрала какво става, Шарлот тайно бе скрила няколко малки пръстена, брошки и един медальон. През последните няколко месеца също така тайно ги бе продала.
Уинтърборн почти през цялото време беше пиян и дори не осъзнаваше колко от семейните ценности липсват. В редките случаи, когато забележеше, че нещо бе изчезнало, Шарлот студено го уведомяваше, че самият той го е продал.
Ариел вдигна поглед.
— Мислиш ли, че Йоркшир ще ни хареса?
— Да, наистина. Там ще наемем някоя малка къща.
— Но как ще живеем? — Дори на тази крехка възраст, Ариел проявяваше учудващ усет към практичното. — Парите, които получи след продажбата на бижутата на мама, няма да ни стигнат за дълго.
В отговор Шарлот само я прегърна.
— Не се безпокой. Ще измисля начин почтено да си изкарваме прехраната.
Ариел се намръщи.
— Няма да се наложи да станеш гувернантка, нали? Положението на тези дами е ужасно. Заплатата е много ниска, а и отношението към тях често е много лошо. По всяка вероятност няма да мога да остана с теб, ако отидеш да работиш в някоя чужда къща.
— Можеш да бъдеш сигурна, че ще намеря друг начин да се издържаме — обеща й Шарлот.
Всеизвестно бе, че съдбата на гувернантките не беше особено добра. В добавка към ниската заплата и унизителното отношение, съществуваше рискът да бъдат считани от мъжете в дома за лесна плячка.
Трябваше да има друг начин да се издържат, мислеше си Шарлот.
Но на следващата сутрин всичко се промени.
Безжизненото тяло на лорд Уинтърборн бе намерено в Темза, носено от водата с лицето надолу, а гърлото му бе прерязано. Прие се, че е станал жертва на крадец, който го бе обрал и убил.
Вече нямаше причина двете сестри да бягат в Йоркшир, но необходимостта на намерят начин да се издържат оставаше.
Шарлот посрещна новината за смъртта на Уинтърборн с огромно облекчение, но знаеше, че никога не би могла да забрави мъжа с плътния зловещ глас, чудовището, което бе срещнала така неочаквано в собствената си къща.
Полунощ,
италианският бряг, две години по-късно.
— Значи накрая реши да ме предадеш — заяви Морган Джъд, застанал на прага на старинното помещение, което служеше за лаборатория. — Жалко. Двамата с теб имаме много общи неща, Сейнт Айвс. Бихме могли да спечелим богатство и власт, които другите не са и сънували. Ти си предопределен за велика съдба, но пък не вярваш в съдбата, нали?