Бакстър Сейнт Айвс силно стисна дневника с изобличаващи записки, който току-що бе открил. Обърна се с лице към Морган. Джъд имаше страхотен успех сред жените, които смятаха, че той е надарен с външността на ангел, извършил грехопадение. Гъстата му черна коса падаше на небрежни къдрици по слепоочията и покрай ушите му, което му придаваше прилика с поетите романтици. Освен това имаше високо чело и студени, леденосини очи. Гласът му спокойно можеше да принадлежи на самия Луцифер. Това бе глас на мъж, който бе пял в хор в Оксфорд, рецитирал стихове, които бяха трогвали до сълзи слушателите му и омайвал дами от висшето общество. Това бе богат, плътен, предизвикателен глас, който загатваше за тайнствени неща и неизречени обещания. Това бе глас, внушаващ власт и страст, и Морган се възползваше в пълна степен от това си преимущество, както правеше с всичко и всеки, за да постигне собствените си цели.
Принадлежеше към аристократичен род със синя кръв, всъщност една от най-старите и благородни фамилии в Англия. Но елегантният му аристократичен вид изобщо не отговаряше на истинските обстоятелства на раждането му.
Морган Джъд бе незаконороден. Този факт бе едното от двете неща, които Бакстър би приел като обща черта между двамата. Другото бе любовта им към химията. И точно това бе причината за този среднощен спор.
— Съдбата е за поетите романтици и за романистите, — Бакстър нагласи по-удобно на носа си очилата със златни рамки. — Аз съм човек на науката. Изобщо не се интересувам от такива метафизически глупости. Но със сигурност знам, че е възможно човек да продаде душата си на дявола. Защо го направи, Морган?
— Приемам, че имаш предвид договора, който сключих с Наполеон. — Чувствената уста на Морган се изви леко в едва доловима цинична усмивка.
Направи две крачки в изпълнената със сенки стая и спря. Полите на дългото му черно палто се залюляха, докосвайки върховете на блестящите му ботуши, което напомни на Бакстър за крилете на голяма хищна птица.
— Да — отвърна Бакстър. — Точно това имам предвид.
— В решението ми няма никаква тайна. Правя това, което трябва да се направи, за да изпълня собствената си съдба.
— Готов си да предадеш страната си само заради налудничавата идея за предопределената ти велика съдба?
— Нищо не дължа на Англия, нито пък ти. Тази страна се управлява от закони, съставени единствено от неписаните правила на етикета, които не допускат способните хора като теб и мен да заемат подобаващото им се място в естествения ред на нещата. — На слабата светлина на нощта очите на Морган проблеснаха зловещо. Гласът му бе подрезгавял от горчивия гняв, който го изгаряше. — Все още не е твърде късно, Бакстър, да се присъединиш към мен в това начинание.
Бакстър насочи дневника към другия мъж.
— Искаш да ти помогна да създадеш онези химически смеси, така че Наполеон да може да ги използва като оръжия срещу хора от собствената ти страна? Ти наистина си луд!
— Не съм луд, а ти определено си глупак. — Докато изричаше тези думи, Морган извади пистолет изпод широкото си палто. — Освен това си и сляп въпреки очилата, които носиш постоянно, ако не можеш да видиш, че бъдещето — това е Наполеон.
Бакстър само поклати глава.
— Той се опитва да заграби твърде много власт. Това ще го унищожи.
— Той е човек, който разбира, че големите съдби се създават от хора, които имат желанието и способността да го направят. Което е по-важно, той е човек, който вярва в прогреса. Той е единственият владетел в цяла Европа, който истински разбира значението на науката и какви възможности предлага тя.
— Добре ми е известно, че той дава огромни суми на хора, които правят експерименти, подобни на твоите. — Бакстър не сваляше поглед от оръжието на Морган. — Но той ще използва това, което създаваш тук, в тази лаборатория, за да спечели войната. Ако успееш да създадеш големи количества от онези смъртоносни пари, стотици англичани ще загинат от жестока смърт. Това нищо ли не означава за теб?
Морган се разсмя с тих, гърлен, зловещ смях.
— Съвсем нищо.
— Това означава, че пращаш по дяволите не само родината си, но и собствената си чест!
— Сейнт Айвс, ти наистина ме изненадваш. Кога ще научиш най-сетне, че честта е нещо, което могат да си позволят само онези, които са родени със сребърна лъжица в устата?
— Не съм съгласен с теб. — Като пъхна дневника под мишница, Бакстър свали очилата си и започна да трие стъклата им с носната си кърпичка. — Честта е качество, което всеки човек може да придобие и да й придаде смисъл. — Усмихна се леко. — Нещо като твоята теория за съдбата. Помисли повече върху това, което ти казах, и ще видиш, че съм прав.