Очите на Морган проблеснаха студено, в тях се четеше презрение и ледена ярост.
— Честта е за мъжете, които наследяват власт и богатство още от люлката просто защото майките им са имали достатъчно здрав разум да се омъжат, преди да разтворят краката си! Тя е за мъже като благородните ни бащи, които оставят в наследство титли и богатство на законнородените си синове, а на незаконородените не оставят нищо. Честта не е за хора като нас.
— Знаеш ли кой е най-големият ти недостатък, Морган? — Бакстър внимателно си сложи очилата. — Някои неща те ядосват и разстройват прекалено много и ти с готовност се отдаваш на такива чувства. Силните страсти не са от полза за един химик.
— Върви по дяволите, Сейнт Айвс! — Морган стисна още по-силно пистолета. — Достатъчно слушах тъпите ти, скучни нравоучения. А ТВОЯТ най-голям недостатък е, че ти липсва смелост да изковеш собствената си съдба!
В отговор Бакстър само сви рамене.
— Ако наистина, както казваш, съдбата съществува, надявам се моята да е отчайваща скука до края на дните ми.
— Страхувам се, че този ден вече е дошъл. Може би няма да ми повярваш, но наистина съжалявам, че се налага да те убия. Ти си един от малкото мъже в цяла Европа, които биха могли да оценят истинската стойност на моите постижения. Жалко, че няма да доживееш да видиш как се изпълнява МОЯТА съдба.
— Съдба, как не! Това са пълни глупости. Трябва да ти призная, че тази твоя страст към метафизичното и окултизма е друг твой недостатък, особено за един човек, който се е посветил на науката. Някога това за теб бе просто приятно прекарване на времето. Кога започна да вярваш на такива безсмислици?
— Ти си глупак. — Морган внимателно се прицели и се приготви да стреля.
Времето му изтичаше. Нямаше какво да губи. В пристъп на отчаяние Бакстър сграбчи тежкия свещник и заедно с горящата свещ го хвърли към най-близката работна маса. Тежкото желязо улучи една стъклена колба, като я разби на парчета. Бледозелената течност, с която бе пълна колбата, се разля по масата и достигна до горящата свещ. Последва страхотна експлозия.
— Не! — изкрещя Морган. — Върви в ада, Сейт Айвс!
Морган издърпа спусъка, но вниманието му бе насочено към бързо разпространяващия се пожар. Куршумът се заби в прозореца зад Бакстър. Едно от стъклата се счупи с трясък. Бакстър се втурна тичешком към вратата, като не изпускаше дневника от ръцете си.
— Как се осмеляваш да се намесваш и да пречиш на плановете ми? — Морган сграбчи една зелена стъклена бутилка, която се намираше наблизо, и се обърна рязко, за да препречи пътя на Бакстър — Проклет глупак! Не можеш да ме спреш!
— Пожарът се разраства бързо! Бягай, за бога!
Но Морган не обърна внимание на предупреждението. С изкривени от ярост черти, той запрати съдържанието на бутилката право към Бакстър. Доверявайки се на инстинкта си, Бакстър закри очите си с ръце и се обърна. Киселината заля рамото и гърба му За един миг не почувства нищо друго, освен някаква странна студенина. Като че ли го бяха полели със студена вода. Но в следващия миг химикалите, вече прояли плата на ленената му риза, достигнаха до кожата му През тялото му премина ужасна болка, неописуема агония, която заплашваше да отслаби вниманието му за непосредствената опасност. С огромно усилие на волята се опита да се концентрира само върху необходимостта да избяга.
Огънят бързо се разпространяваше в иззиданата с камъни стая. Помещението започна да се изпълва с гъст, задушлив дим, тъй като все повече колби експлодираха и тяхното съдържание подхранваше силата на пламъците. Морган с две крачки се озова до едно чекмедже, отвори го и извади втори пистолет. Извърна се към Бакстър и отново се прицели в него въпреки гъстия дим. Бакстър се чувстваше така, като че снемаха кожата му на тънки ивици. През лютивия дим и болката, която замъгляваше съзнанието му, успя да види, че пътят към вратата е отрязан от бушуващите пламъци. Не можеше и дума да става за бягство в тази посока. С усилие на волята успя да достигне тежката въздушна помпа, която се стовари върху крака на Морган.
— Проклятие! — Морган се олюля на една страна и падна на колене. Пистолетът издрънча някъде встрани.
Бакстър се затича към прозореца. Разкъсаната му риза плющеше и безмилостно биеше нараненото му тяло. Той сграбчи широкия каменен перваз и погледна надолу. Морските вълни се разбиваха с грохот в скалите, които образуваха основите на старинния замък.