— Достатъчно, мистър Сейнт Айвс! — Шарлот взе едно малко томче, подвързано с червена кожа, и го стовари силно на бюрото, за да привлече вниманието му.
Бакстър вдигна поглед от писмото.
— Смятам, че отговарям на повечето от вашите условия, мис Аркъндейл.
— Сигурна съм, че отговаряте на някои от тях. — Усмивката й бе студена. — Мистър Маркъл никога не би ви препоръчал, ако не беше така. За нещастие, съществува едно много важно качество, което вие не притежавате.
Бакстър бавно сгъна писмото и го прибра отново във вътрешния си джоб.
— Време е да минете по същество, както казва Маркъл.
— Точно така. — В блестящите й очи премина лека сянка, толкова мимолетна, че Бакстър не бе сигурен дали е забелязал нещо, или само така му се е сторило. — Имам нужда от някой, който да заеме поста веднага.
— Тогава може би не трябва да сте толкова взискателна, мис Аркъндейл.
Шарлот почувства как страните й пламват.
— Но въпросът е там, мистър Сейнт Айвс, че аз искам да наема човек, който отговаря абсолютно на всичките ми условия.
— Трябва отново да ви повторя, че аз наистина отговарям на тези условия, мис Аркъндейл. — Той замълча за момент. — Или почти на всичките. Аз съм умен, предпазлив и изключително дискретен. Признавам, че не обичам много револверите. Намирам ги за неточни и ненадеждни.
— А-ха! Ето още едно изискване, на което не отговаряте.
— Но аз съм химик, и то доста способен.
— Занимавате се с химия? — Тя се намръщи. — Каква полза от това?
— Човек никога не знае, мис Аркъндейл. От време на време откривам, че е доста полезно.
— Разбирам. Всичко това е много интересно. Но аз нямам никаква нужда от химик.
— Настоявате довереният ви човек да не привлича вниманието. Да бъде съвсем обикновен и незабележим.
— Да, но…
— Позволете ми да ви кажа, че често ме описват точно по този начин. Мек като картофен пудинг.
Шарлот започваше да се ядосва. Скочи на крака и заобиколи бюрото.
— Трябва да призная, че ми е изключително трудно да повярвам в това, сър.
— Не мога да си представя защо. — Бакстър свали очилата си и започна нервно да крачи из кабинета. — Дори собствената ми леля казва, че съм способен да предизвикам смъртна скука у всеки, намиращ се в радиус от двайсет крачки от мен, и то за не по-малко от десет минути. Мис Аркъндейл, мога да ви уверя, че не само изглеждам обикновен и скучен, а наистина съм такъв.
— Тогава, предполагам, че лошото зрение е ваша семейна черта. Препоръчвам на леля ви да си купи очила, подобно на вас.
— Леля ми дори мъртва няма да позволи да я видят с очила. — Бакстър се замисли за момент за елегантната Розалинд, лейди Тренглос, докато триеше стъклата на очилата си. — Тя слага очилата си само когато е сигурна, че е напълно сама. Съмнявам се дори собствената й камериерка да я е виждала с очила.
— Което само потвърждава моето подозрение, че от известно време не ви е разглеждала отблизо. Може би откакто сте били съвсем малко дете.
— Извинете, но не ви разбрах.
Шарлот се извърна с лице към него.
— Мистър Сейнт Айвс, въпросът за зрението има много общо с това, което се опитвам да ви кажа.
Бакстър внимателно постави очилата си. Определено смисълът на разговора му убягваше. Лош знак. Опита се да погледне на Шарлот с обичайния си аналитичен поглед.
Тя изобщо не приличаше на жените, които познаваше. Истината бе, че колкото по-дълго време прекарваше с нея, толкова повече се убеждаваше, че тя е напълно различна, дори уникална. За свое учудване откри, че й се възхищава въпреки всичко, което знаеше за нея. Бе очаквал, че тя е по-млада. Оказваше се, че е приблизително на двайсет и пет.
Едно след друго по лицето й преминаваха чувства, подобно на химически реакции. Шарлот имаше красиви извити вежди и дълги мигли, които придаваха на очите й още по-голяма дълбочина. Правилният нос, високите скули и красиво оформената уста говореха за решителност и несломима воля. С други думи, помисли си Бакстър, опасна и твърдоглава жена. Блестящата й коса с цвят на абанос бе разделена на път по средата и прихваната в красив кок, а няколко малки спираловидни къдрички се виеха около слепоочията й. В средата на светския сезон, когато на мода бяха излезли дълбоко изрязаните деколтета и прозрачни, ефирни материи, чието предназначение беше да разкриват колкото бе възможно повече от женското тяло, Шарлот бе облечена в изненадващо скромна рокля от жълт муселин, с висока талия, дълги ръкави и бял набор. Дрехата падаше свободно, но воланите бяха стеснени възможно най-много, а под тях се виждаха върховете на жълти пантофки, които, както Бакстър прецени, бяха детски размер. Помисли си, че тя сигурно има много красиви крака с деликатни глезени.