Андрей Гуляшки
Романтични приключения
Скъпоценният камък
… никоя вещ, сравнена с тях, по-зелено не зеленее.
Искам да ви разкажа една чудна история. Тя не е измислица, тъй като самият аз — както ще видите — участвувам в нея. Не мислете обаче, че ще ви занимавам много със себе си — това би ви уморило от скука, пък и историята би загубила чудния си характер.
Но позволете по-напред да ви се представя: аз съм студент ветеринар, трета година. А това, за което ще ви разкажа — то се случи през лятната ваканция, когато бях ученик от десети клас и минавах за единадесети. Както виждате, събитията са малко отдалечени по време. Някои подробности съм забравил, но пък за сметка на тия подробности сега аз виждам съвсем ясно онова, което тогава, на моите осемнадесет години, изглеждаше забулено в тайнственост и загадъчно като тъмните истории в някои от книгите на Конан Дойл.
I
Всичко това започна с едно наистина необикновено събитие.
По онова време началник на службата, която ръководеше геоложките проучвания в страната, беше инженер Слави Спиридонов. Възнисък мъж, слаб и поприведен в раменете, той имаше дълги и неспокойни ръце, а над високото му чело, набраздено с дълбоки бръчки, се полюляваше гъста грива от посивяла, мека коса.
Емигрирал от България след разгрома на Септемврийското въстание, той беше завършил геология в Съветския съюз и там бе участвувал като научен работник в дузина славни експедиции из Сибир и Урал. Прекарал по-голямата част от живота си на открито, сред природата, той правеше впечатление с темпераментния си нрав, с непресъхващата си жажда да върши нещо и макар да беше в понапреднала възраст — все още мечтаеше за пътешествия, открития и лагерен живот.
Инженер Слави Спиридонов обичаше смелите и мъжествени изследователи, а към младите геолози, който проявяваха находчивост в работата си и творческо дръзновение, той се отнасяше със сърдечна загриженост и любов, като истински баща. Съветваше ги, учеше ги на това, което сам беше научил, лично ходеше да им избира инструментите и снаряжението, а когато заминаваха на дълъг път — изпращаше ги на гарата и бодро усмихнат, махаше им от перона с ръка, желаеше им успех.
Весел и сърдечен с честните и откровени хора, той беше зъл и непримирим с ония, които се опитваха да го заблуждават. Презираше сътрудниците си, които се увличаха по лесната и евтина слава, а мекушавите и колебливи изследователи винаги и навсякъде осмиваше с остър и хаплив език.
Тоя ден Слави Спиридонов беше извикал в кабинета си водача на геоложка бригада №3. Тя беше съставена от опитни научни работници и обикновено се изпращаше в такива райони на страната, където се търсеха залежи от някой рядък и ценен за стопанството минерал.
Бригада №3 се готвеше за път.
Водачът й, химик по професия, беше едни от ония учени, които и през най-тъмните години на фашизма останаха докрай верни на прогресивната наука въпреки всичките несгоди, с които властта умъчняваше и без това тежкия им живот. Но като всеки човек и той си имаше свои особености, свои странни привички, макар и на пръв поглед да приличаше на един обикновен, благодушен добряк. Въльо Власев принадлежеше към категорията на тия хора, които признават за истина само това, което могат сами да видят, помиришат и претеглят на точни лабораторни везни. Като научен работник той бе известен с прецизността си, която стигаше винаги до педантизъм, със склонността си никога и нищо да не предприема, докато няма „черно на бяло“, че усилията ще се увенчаят непременно с успех.
Той беше едър, пълен човек, движеше се тежко и шумно като стар маневрен локомотив. Имаше червено, заоблено лице, върху което стърчеше месест, малко завит надолу нос със силно разтворени ноздри — сякаш тоя нос все душеше някаква тънка, неуловима, но от огромно значение миризма. Тоя човек ужасно се потеше, но зиме и лете ходеше с плетена вълнена жилетка, а плъстената си широкопола шапка, украсена с поизбеляла кафява панделка, сваляше само когато се намираше в лабораторията си или в някоя от канцелариите на службата и когато вечер си лягаше да спи.
Въльо Власев наближаваше вече петдесетте години, но все още беше ерген. Самотата му тежеше особено в неделните и празнични дни, но колчем се замисляше над тъмните неизвестности, които носи брачният живот, той потриваше доволно ръце като далновиден пътник, съумял да заобиколи един много опасен риск в своя път.