Андрей обичаше всичко онова, което обичат младите хора: и киното, и танците, и футбола, и разходките с хубави момичета. Но имаше само една голяма страст — камъните. Прозрачният планински кристал, в който се отразяваше лазурът на небето, за него беше по-красив от най-красивото момиче. Да се рови в сандъчетата си, където от малък подреждаше колекциите си — това беше по-забавно, по-увлекателно от най-интересния и напрегнат филм. Заради никое момиче в света той не би се катерил по отвесните родопски скатове, а за едно парченце кварц, обагрено с розовината на изгрева, рискуваше всичко, дори собствената си глава.
И ето че сега, люшнат сякаш от някаква невидима сила, той загуби опора, вървеше из улиците като човек, който изведнъж и по чудноват начин е попаднал на непозната и чужда земя. Дотолкова беше загубил вяра в действителността на възприятията си, че му идеше да се спре и да се ощипе по бузата, та да установи — ако почувствува болка, — че сетивата му са нормални и че видяното и чутото в стаята на началника не е било сън. Всъщност защо трябваше да се щипе по бузата, когато съвсем ясно усещаше как при всяко прегъване на обувката го щраква мазолът на левия му крак, сякаш се допира до нажежена игла? Това, че усещаше тази болка, доказваше, че е буден, че сетивата му са в ред и че всичко, което се беше случило в стаята на началника, бе една кошмарно чудновата, но жива действителност.
Тогава?
Чантата беше негова — между хиляда чужди чанти той можеше тутакси да я познае. Пък и как ще попадне чужда чанта в ръцете му, когато по пътя от квартирата си до канцеларията не се беше отбивал никъде дори за миг? Тази заран и вестник не си купи, това помнеше много добре. Сетне — тя лежеше все пред очите му, на масата, а той не стана нито веднъж от стола си, докато разсилният не дойде да го повика. Следователно чужда ръка не беше пипала вътре.
Но щом като чужда ръка не беше пипала вътре, как можеше да се обясни изчезването на неговия план и заменянето му с друг, лъжлив?
При това лъжливият план приличаше в много отношения на истинския: същата топографска скица, а обясненията в легендата — те като да бяха писани от него самия — нямаше разлика в почерка.
Липсваха само пунктираните линийки — с тях беше заградил онова място, където за пръв път видя зеления камък. Нямаше я червената звездичка — условен знак, който показваше отправната точка в сложната система на подземното ориентиране.
Вместо червената звездичка и пунктираните линийки планът беше почервенял от цял рояк дребни колелца. Едни сочеха по-дълбоките вирове на реката, други — пясъчните плажове, изобщо това беше една увеселителна топографска скица, каквато той не би могъл да си представи дори насън.
И все пак тази скица беше факт и той носеше тоя факт в чантата си, а неговият план не съществуваше, отнесли го бяха нанякъде невидими сили.
Отнесли — но кога, как?
Той беше работил над плана си до късна нощ. Легна си, без да се съблича — толкова бе уморен. От тия последни минути, преди сънят да го обори, помнеше две неща — че папката с готовия план бе поставил в чантата си и че преди да изгаси осветлението, изтърси пепелницата си през прозореца — открай време не можеше да понася миризмата на угарките и тютюневата пепел.
И това беше всичко.
После, когато сънят беше притиснал вече клепките му, в замъгленото му съзнание понадигна глава едно познато чувство. То винаги се появяваше у него като качулка след дъжд: ще извърши нещо лошо, некрасиво, а сетне ще съжалява и сам ще се ругае. Ето и сега — изтърси една купчина угарки на двора, току през прозореца си — нима така постъпва един културен човек? „Културният човек не хвърля мръсотии пред прозорците си — ще го смъмри утре Савка и ще въздъхне: — Ех, Андрей, защо постоянно ме излагаш пред мама? Толкова ли е трудно да се научиш на ред?“
Савка е дъщеря на хазяите. Тя е на деветнадесет години, има лекомислено носле и весели очи. Той на иска да огорчава тия очи, затова е готов да скочи през прозореца, с шепа да събере тия проклети угарки и с длан да забърше пепелта.
Да, той тутакси ще направи това…
Но сънят надвива желанието му — само ръката му се протяга и увисва надолу. Пръстите й докосват килима.
А през разтворения прозорец повява хладен нощен вятър, леко прошумяват разхвърляните по масата листа. Едра, бяла луна блести в резедавата коприна на небето и пълни стаята с мека, матова светлина… И сякаш не шептят белите листа върху масата, а тихо шумоли висока и гъста многодетна гора. Една тясна пътечка, покрита с изгнила шума, лъкатуши между мъхнатите стволове, губи се сред къпинови храсти и папрати, после навлиза в дълбока долчинка и чезне зад купища камъни. Ето я тази яма, обраснала по краищата с шипки и глог, бухнала в жилава, висока до коленете трева. Оттук през сводест отвор започва дълъг и тъмен коридор. Все по-надолу слиза тоя коридор, пресича една бяла дантелена гора…