Горния кат на къщата държаха двама братя ергени, офицери от пограничните войски. Сега там живееха родителите им — кротки, безшумни хора, пенсионери. Майката по цял ден плетеше чорапи и пуловери за синовете си, а бащата прелистваше илюстровани списания, понякога четеше нещо на глас. Вечер съсредоточено и замислено играеха домино, а станеше ли девет часът — гасяха осветлението и лягаха да спят.
Такива бяха съквартирантите на Андрей.
Сега, като се поразходи около оградата на къщата, той събра сили и с твърди стъпки прекоси двора.
Във вестибюла срещна Савка. Тя държеше в ръката си един дебел учебник по химия — готвеше се за годишния си изпит в университета.
Беше светло и слънчево вътре. От нея, от скоро боядисаните стени, от всеки предмет сякаш лъхаше, идеше някакво чувство на сигурност и спокойствие, на мирен, безметежен живот.
Девойката го гледаше с донемайкъде учудени очи.
— Какво се е случило? Защо по това време? — запита го тя.
Андрей преглътна, насили се да изглежда спокоен.
— Нищо — каза той. — Нали следобед заминавам с бригадата?
А тя си обясни посвоему ранното му завръщане: „Иска да бъде с мен през тия последни часове преди раздялата“ — зарадва се тя.
„Колко хубаво си направил!“ — усмихнаха се очите й. Сигурно тия очи му казваха още: „Благодаря ти, мили, много ти благодаря!“ — но Андрей в тоя миг и не гледаше в тях. Пък и да гледаше в тях — едва ли би съзрял блясъка им, едва ли би разбрал ласкавия им език.
— Но защо си така бледен? — изведнъж се затревожи Савка и усмивката изгасна в очите й.
Той стърчеше с две педи над главата й и две такива момичета като нея лесно биха могли да се скрият зад широкия му гръб. А тя го гледаше угрижено, съчувствено, като да имаше отпреде си малко дете.
— Нищо ми няма — каза Андрей. И без да продума повече, запъти се към стаята си с чувството на човек, който отива да чуе за себе си една страшна присъда.
Най-напред огледа масата. Няколко тефтерчета, бележници, сметачна линийка, цветни моливи. И нищо друго. Нищо!
Той дойде по-близо, размести тефтерчетата, погледна под бележниците. Сякаш голямата кафява папка, тази, в която беше сложил скицата си, можеше да се скрие под тях!
Всичко това беше глупаво и ненужно.
И все пак той порови из книгите си, прегледа етажерката, дори надникна зад масата, под кревата.
От онази папка нямаше никаква следа.
Той се отпусна върху оправеното легло, подпря лакти на коленете си и наведе глава.
Един час! Инженер Спиридонов му беше дал срок от един час. Но какво можеше да стори той за един час, за да спаси честта си? Да запретне ръкави и да направи нова скица?
Погледна часовника си, усмихна се горчиво и вдигна рамене. За една нова мащабна скица му бяха необходими не по-малко от пет-шест часа…
Вниманието му се раздвояваше в две посоки. Едната посока водеше към въпроса: кога и как беше станало подменяването на скицата? Другата кръжеше около него самия — какво да предприеме, за да се измъкне от това заплетено положение?
Подменянето на скицата беше мистерия, тъмен случай, в който не можеше да съзре никаква светлинна. Сякаш изведнъж бе попаднал в средата на едно неизбродимо мочурище и е среднощ, и наоколо му има гъста, катранена тъмнина. Опита ли се да шавне, да помръдне с крак — веднага затъва, усеща как тинята го тегли все по-надълбоко, как се разтваря пред него, за да го погълне цял. По-добре ще е да стои мирно, да не мърда, да не прави никакво усилие, докато се развидели.
Сега са ясни две неща — че истинската скица е подменена с друга, лъжлива; че лъжливата скица го е представила пред ръководителите на службата като лекомислен, безотговорен и лишен от достойнство човек.
Какво ще стане по-нататък? Какво ще се случи с него, който е дръзнал да си прави неуместни шеги с най-известния геолог в страната?
Какво ще каже бай Атанас, когато се научи за станалото?
Ами партийната организация? Как ще се яви пред другарите си, с какви очи ще ги погледне?
И като предчувствуваше последствията, позора, той с болезнено отчаяние си помисли колко всичко това би изглеждало просто и невинно, ако снощи наистина не е бил на себе си, а под влиянието на някакво нервно разстройство сам е начертал тази чудновата скица.
За пръв път в живота си усети, че не му достига въздух, че нещо стяга сърцето му, а по челото му избива студена пот. Той се изправи, довлече се като болен до прозореца, облегна се на рамката и затвори очи.