На запад и откъм юг нашето село беше опасано с ниски планински вериги, покрити с вековни дъбови и букови гори. Лесовете започваха току от горната махала и макар тук от десетилетия да беше играла бракониерската брадва — приличаха на истинска джунгла, по-лесно проходима само на ония места, където извиваха тесните горски пътеки, препречени с храсталак и настлани с дебел слой от изгнила шума.
Сред тишината на тоя стар, почти равнинен лес тихо влачеше водите си една кротка река, нито широка, нито много тясна. Колкото слизаше по-надолу, към морето, толкова по-спокойно се разливаше тя между равните си брегове, бистра, когато излизаше на слънчеви поляни, и черна — в сенчестите дебри на гората.
Разправяха, че нощно време тия усои се огласяли от птици, който крещели нещо си с човешки гласове, че зловещо виели чакали, че зиме бродели вълчи глутници, а в ранна есен едри глигани кръстосвали лесовете и стигали, току-речи, до селата, за да хрупкат зрели мамули от необраните кукурузни ниви.
Аз не бях ходил навътре в гората, но знаех, че там има всякакъв дивеч — палтото на стринка ми беше подплатено със заешки кожи, кованият й сандък бе покрит с вълчешко руно, а в голямата стая над скрина добродушно се зъбеше препарирана глава от глиган.
Но все пак вие имайте предвид, че като ви говоря за оня край, аз го описвам такъв, какъвто го виждах и възприемах по онова време, когато бях само на осемнадесет години, едва започнал деветнадесетата. Тогава, кой знае защо, гората беше някак си по-тайнствена и тъмна, реката — по-дълбока и пълноводна, гроздето в лозята — неизразимо по-сладко и сочно на вкус. Дори чичовата къща ми изглеждаше по-голяма, а овощната градина зад нея — толкова прелестна, че се чудя — аз ли съм станал друг, или всички тия неща, които са радвали някога очите ми, и тогава са си били такива обикновени и дребни, и сивички, каквито ги виждам сега.
Макар и по характер да съм сух и прозаичен човек и да съм бил винаги чужд на така наречените „поетични“ настроения, все пак в ония години аз много обичах да се изкачвам привечер на някои от хълмовете зад селото и оттам да гледам залеза и настъпването на нощта, докато над главата ми не започнат да пърхат прилепи, а от потъмнялото небе не замигат рояци едри и златни звезди. Стоях и гледах и нищо не мислех — само се радвах. Това беше една тиха, чудна радост! И не знаех на кое повече да се радвам: дали на златния залез, или на стадата, които се прибираха от паша; на далечните планини, извисили виолетови снаги в розовината на здрача, или на натоварените с жито коли, които протяжно проскърцваха по мекия път, криволичещ край мен.
Аз и като момче си бях такъв затворен и студен. Ще стана рано заран — щом зачуя стринка ми да излиза на пруста и да хвърля зърно на кокошките. Ще нацепя малко дърва на сечника и сам ще раздухам огъня в оджака. После ще седна на трикрако столче, ще зяпам как пърпорят пламъците и ще чакам да уври млякото в окаденото котле.
Хубави бяха тия прохладни и сипкави утрини, пълни с пробудил се, но още сънен живот! Как миришеше здравецът, посаден край бунара, и колко студена и бистра беше първата кладенчева вода, наляна в менците!
А стринка ми ще изтърколи малката синийка до огнището и ще насипе в дълбока паница от кипналото мляко. Навън Шарко маха с опашка и ме поглежда дружелюбно.
Но ето го и чичо, обул сандали на босо, препасал шаячните си панталони с тънка ремъчка, наметнат с бозаво сетре. Мярва ме с добра, снизходителна усмивка, па сваля от полицата емайлираното пъстро бардуче, налива си чашка жълта ракия и я изпива на един дъх. Отчупва си крайшник от хляба, наръсва го с щипка сол и изскача на двора.
След малко го виждам възседнал бялата кобила — излиза из вратницата с осанка на генерал, който ще приема тържествен парад.
И денят започва.
Ще взема някаква книжка, ще се покача в коша при раклите, където има още от ланшния кукуруз. И ще се изтегна върху халището, проснато на дъските, а книжката така и ще си лежи неразтворена до мен. Понякога прочитах някоя и друга страница, но дали защото мушиците ме смущаваха, или пък слънцето ми пречеше — четенето не спореше, мислите ми бягаха, пръскаха се като ято врабци.
Тогава поемах към полето. Забележете: все нещо ме теглеше към полето, а на гората обръщах гръб. Не обичах гората. Аз не бях романтично момче.