Взирах се в равното поле, а над мен прехвърчаше тънко бяло облаче, ластовички се стрелваха в синевата. Усмихвах се на облачето, махах с ръка на ластовиците, а в душата ми преливаше пак оная радост, която беше като някаква песен — носи се нито тъжна, нито много весела, но хубава — сякаш я пееше птичи хор.
Сетне слизах надолу, където започваше житният блок на стопанството. Най обичах да ходя из ония места, по които жънеше звеното на леля Василка. Види ли ме — на лицето й ще цъфне усмивка и то ще стане мило, ще грейне като пита слънчоглед. Тя беше едра, гърдеста жена, а по характер — властна, същински командир. Но командуваше повече с усмивка, с очи, а отвореше ли уста — гласът й се носеше меко, напевно, като из медна тръба. Та ще ме щипне тя по бузата ще вдигне ръка и трактористът, дето кара сноповръзвачката, ще ме приеме на драго сърце в сгорещената си кабинка. Но аз не обичах лютивата миризма на нафта и трясъка на моторите. Главата ми се замайваше, очите сълзяха, буца се надигаше в гърлото ми. Такъв си бях от малък: нямах вкус към романтиката. Аз предпочитах конските жетварки. Ех, ще седна на седалката, а топлият вятър ще ме бие по лицето и аз ще гледам отвисоко ширналото се море от пшеница и ще усещам миризмата на затоплено жито, напечена земя и още нещо — едва доловимо, — сигурно дъха на метличината, избуяла от двете страни на коларския път.
А сетне лягах под някоя трънкосливка, жумях срещу побелялото от жега небе и се мъчех да редя стихове. И в тия стихове се мяркаше забрадката на леля Василка — като крило на гълъб, — размахваше мотовили жетварката, лягаха снопи на дълги, чезнещи в хоризонта редове. Но нали нямах поетична душа — нищо не излизаше от стихотворните ми опити, дори се срамувах, червях се, като забелязвах, че съм се унесъл в търсене на рими, в лов на звучни словца. Бях като баща си — суров и делови човек.
На пладне аз седях до леля Василка, кусах чорба от общата паница и ми беше съвестно: с какво право ядях от хляба на тия хора, когато с нищо не съм им помагал? И си давах дума, че на, свърши ли обедът, тутакси ще захвана да правя нещо полезно, за общо добро.
Но обедът свършваше, пак гръмваха тракторите, понасяха се напред конските жетварки, а мен ми ставаше скучно. Сещах се за книжката си, която лежеше горе в коша, и гузно и тихомълком се измъквах от житния блок.
За село водеше дълъг път, пък и слънцето прежуряше. Да се върви бърже — беше истинска съсипия. Разумният човек не тича из полето, когато слънцето сипе върху главата му жар. Затова аз избирах сенчестите пътечки, почивах си под дивачките-круши и уверявам ви — не усещах как летят тия летни часове!
Казват — летният ден бил дълъг. Кой знае! Все така се случваше, че аз наближавах хълмовете, когато слънцето вече заничаше към залез. Да се прибера вкъщи, без да погледам как ще се разгори небето на запад; без да послушам как звънтят отдалече хлопатарите на овците; да се прибера в стаичката си и да не видя оная елмазена звезда, която първа ще блесне над порозовялото било на балкана — това значеше денят, започнал така славно и богато, да завърши с един глупав и сиромашки край. Моят баща казваше: „Доброто начало трябва да има отличен завършек.“ Аз уважавах баща си, дал си бях дума да се вслушвам в съветите му, та да стана и аз един железен човек като него. Затова оставах на хълма до късно, дочаквах вечерта и се завръщах с последните волски коли, които се прибираха от хармана. Случваше се, че някой от коларите ще ме покани да се покача между ритлите, и аз не отказвах, разбира се, макар и да ме беше малко срам — нали с нищо не бях заслужил вниманието на тия добри хора?
Бих ви запитал: имали ли сте щастието, да се возите на волска кола? И то вечер? Не? Жалко. Вие може би предпочитате моторните коли? Ваша работа. Пък аз мисля, че няма нищо по-приятно от това, да се изтегнеш надлъж между ритлите, да гледаш как звездите мигат на небето и да слушаш как колелетата тихо, едва чуто проскърцват по мекия междуселски път!
Така беше някога.
Може би ще ми забележите, че се отклонявам по странични пътеки, че забравям за най-главното — тази странна история за берила? Бъдете спокойни, за берила аз не съм забравил. Аз пак ще подхвана главната нишка на разказа, но преди това искам да ви представя още две други действуващи лица. Те взимат важно участие в по-нататъшното разнищване на историята, без да бъдат, естествено, най-важните, главни герои.
И така течаха си летните ваканционни дни и нищо особено не се случваше в моя живот. Нищо особено нямаше, докато една заран не направих чудно откритие. И както става при всички велики открития, истината блесна изведнъж и много просто, без сложни уводи и лирични въведения.