За да поправи работите, Яков реши да състави ново правителство — този път не от политици, а от изтъкнати интелектуалци. Но нещата не потръгнаха още на учредителното събрание. Най-напред писателите наскачаха един срещу друг и извадиха пищови да се стрелят. Художниците се развикаха, всеки измъкна по една-две четки от палтото си и всеки гледаше да извади очите на другия. Учените се опитваха да внесат успокоение, но и те се скараха. Яков заповяда да внесат закуски и временно вътрешното самоизтребление затихна. Но след закуската се разгоряха спорове между писатели и учени, между учени и художници. Нямаше изгледи за скърпване на някакво единство и Яков се отчая.
Писателите казваха на учените:
— Вие замърсявате природата!
Учените казваха на писателите:
— Вие замърсявате хората!
Художниците казваха и на едните, и на другите:
— Махайте се от очите ни, светът може да живее чудесно и без вас!
Тъкмо казаха това, пристигнаха музикантите.
Те извадиха лъкове, тромпети и контрабаси и пристъпиха застрашително към художниците:
— А нима вие си мислите, че някой пък има нужда от вас?
Яков излезе в коридора да намокри челото си с вода.
В тоя момент разсилният го доближи и му подаде една жилетка. Тя не беше кралската жилетка, напротив. Беше твърде изтъркана, едното й джобче беше закопчано с безопасна игла. Яков откопча иглата, извади едно листче и прочете:
„Господине! Тази нощ командирът на гвардията в заговор с кралицата ще извърши преврат и ще ви убие. Ако ви е мил животът, подайте си оставката и бягайте, докато е време!“
Листчето беше откъснато от една сива бакалска кесия, почеркът беше разкривен и женски.
„Написала го е някоя домашна прислужница — помисли Яков. — Домашните прислужници знаят много и на тях трябва да се вярва!“
Той не се завърна в залата, където писатели, художници, музиканти и учени продължаваха яростно да спорят. Той се спусна по едни странични стълби и излезе на черния вход. Там за велико свое учудване видя Василчо: дъвчеше твърд локум и закачаше една сладкарка, гъделичкаше я по врата.
Когато сладкарката се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не бъде чут, той каза на Василчо:
— Трябва да бягаме още тая минута, иначе командирът на гвардията ще ни заколи тая нощ. Викни твоята сладкарка, за да й подам оставката си.
— На нея? — изумено го погледна Василчо, който досега никога за нищо не беше се изумявал.
— Тя ще я предаде на кралския секретар — каза Яков.
Той извади бележника си, положи го върху гърба на Василчо и си написа оставката.
Сладкарката, щастлива от мисията, която й беше възложена, хукна към двореца.
А нашите герои запрашиха бързо към изхода на града.
Приказка шеста
Отново Яков и изкуството
1
Вървяха, вървяха и стигнаха до една горичка, покрай която кротко бълбукаше бистър поток. От небето грееше бяла, пълна луна, наоколо се виделееше, сякаш беше ден. Миришеше на здравец, на мента, на лайкучка и всякакъв треволяк.
— Дяволите да ме вземат, ако направя една крачка по-нататък! — каза Яков, тръшна се до потока, пи вода и се изтегна на гръб.
— На един час път оттук, оттатък горичката, има пощенска станция — каза Василчо. — Ако разполагахме с малко пари, можехме да наемем коне за град Н.!
Яков мълча някое време, може би твърде дълго мълча, сетне откъсна бисера на Златокосата от единия си ръкавел и го подаде на Василчо.
— Ето! — рече той. — Наемай коне и се върни да ме вземеш!
Василчо взе бисера, скри го в пазвата си и бързо пое пътя за пощенската станция. Когато се сля с тъмната сянка на гората и изчезна, Яков погали с очи бисера, който му беше останал, и дълбоко въздъхна. Образът на Златокосата изгря в душата му, той се унесе в спомени по загубената си любов и от мъка проплака.
— Дяволите да ме вземат! — проплака той. — Защо живея, защо съм толкова нещастен!
Зарови лице в дъхавата трева и затвори очи.
В тоя миг дочу тихи стъпки до себе си и ето че същият оня човек с наметалото и широкополата шапка отново застана до него.
— Аз съм дяволът! — каза той.
— Да беше отишъл по дяволите! — прокле го Яков.
— Защо ми се сърдиш? — каза дяволът. — Аз изпълнявам честно договора си с теб, а ти капризничиш. Дадох ти щастието на любовта — отказа се от него. Дадох ти щастието на парите — и от него се отказа. Поиска ми щастието на властта — дадох ти и него! Какво искаш още?