Както се бях запътил към дръвника, за да понацепя дърва, чух, че някой от съседите вади вода. Познах по острото скърцане на скрипеца. Бай Димо беше вдовец, живееше самотно и в къщата му всичко скрибуцаше — нямаше кой да намаже с катран дори скрипеца на бунара. Аз отдавна се канех да сторя това добро, но все не ми оставаше време. Та като чух, че някой навива синджира, аз понадзърнах през плета. Тъй — без особено любопитство. Бай Димо беше строг човек — и наум не ми идваше да го заприказвам. Но погледнах.
Нямаше го бай Димо при бунара. Вадеше вода дъщеря му Теменужка. Той имаше само една дъщеря.
Разбира се, аз познавах Теменужка, ние бяхме съседи. Беше с една година по-малка от мене. Момиче като всяко момиче. Чул бях от стринка ми, че баща й я бил записал в средното земеделско училище. Добре, нека учи в земеделско училище — стопанството има нужда от подготвени специалисти, нали?
Но аз си имах свои залисии и почти не я забелязвах. Пък и към агротехниката не изпитвах никакво голямо влечение. Аз ви казах колко лошо понасям миризмата на разните моторни горива.
Баща ми често употребява думата „съвкупност“. И аз обичам тази дума. Та по съвкупност на всички тия причини аз не обръщах внимание на Теменужка.
Но в оня миг, когато я зърнах през плета, съвкупността се превърна в една празна дума и всичкото ми внимание полетя към девойката като птиче, изхвръкнало от кафез. Стоеше тя до бунара и слънцето, току-що надникнало над прасковата им, обливаше косите й, правеше ги да лъщят като източена свила. Тя имаше светли руси коси и те грееха в меките утринни лъчи, сякаш бяха посипани със златен прашец.
Личеше си, че беше току-що станала от леглото. По риза, накъдрена около шията й, с басмена поличка, която, види се, отдавна й бе окъсяла. Толкова тънка ми се видя тогава в кръста, а кожата на коленете й беше млечнобяла, като да бе сложила чисти, непипани с ръка наколенки над помургавелите си прасци!
Гледах я и знаех, че това е Теменужка, а ми се струваше, че я виждам за първи път. Забравих, че бях тръгнал да цепя дърва, дори не усещах тежестта на секирата, която държах в ръцете си. И както ставаше, когато стоях горе, на хълма, и гледах в далечината, а нещо запяваше в душата ми, така и сега в ушите ми звънна една радостна песен, пееше, свиреше всичко наоколо и аз се радвах — толкова ми беше добре.
Но това продължи само миг, два. Кой знае как — тя усети погледа ми, извърна глава и очите й се срещнаха с моите. Аз и сега си мисля, че жените имат във всяка своя клетка по едно скрито, но остро наблюдателно, хитро око. Тя леко ми кимна и пак се зае със синджира — бунарът им беше дълбок и ръчката, която го навиваше, трябваше дълго да се върти. Защо ли не беше бездънен тоя бунар? Тогава, разбира се, щях да я гледам до насита.
— Да ти помогна ли? — запитах я аз. Трънливият плет стигаше до шията ми, но аз ловко се покатерих по него и честна дума — не усетих никакви бодли.
Тя поклати глава.
— И сама ще си налея — каза тя.
Още едно усилие, и щях да прескоча плета.
— Няма нужда — повтори тя. — Да не ми е първинка това? — И се засмя.
Аз си замълчах. Висях на плета като пришит.
— Знаеш ли — рече тя и се наведе, за да напълни ведрото, — татко ми купи две кози. От утре ще стана козарка. Искаш ли да видиш козичките? И двете са бели.
Тя се изправи и пак ме погледна в очите.
— Татко забравил да пита за имената им. Трябва сега аз да ги кръщавам!
— Ей сега ще дойда — казах аз.
— Не, ти след малко ела — рече тя и се усмихна. — Нека занеса по-напред ведрото. Татко ме чака, за да се умие. Ще му дам кърпата да се обърше и ще ти свирна.
Така стоях няколко минути, сетне чух — тя наистина ми свирна. Скочих от плета и изтичах пред къщата им.
Бай Димо, зачервен от студената вода, спускаше ръкавите на ризата си.
— Гледай ти, и гражданчетата умеели да скачат през плет! — поусмихна се той. И ми подаде ръка: — Ха добре подранил, заповядай!
Ръката му беше огромна, тежка и въпреки че още влажнееше от водата, усетих мазолите й — бяха едри и твърди като възли на въже.
— Кога ще ми дойдеш в мелницата, да ти покажа машинариите? — запита ме той.
Бай Димо беше механик на моторната мелница.
— Ще дойда някой ден — казах аз.
— Ти за инженер ли ще учиш?
Вие знаете, че аз нямах слабост към машините.
— Може и за инженер — излъгах аз.