— Анастас е дошъл да види моите козички — намеси се в разговора ни Теменужка. — Аз му казах, че си ми купил две козички.
Кога беше успяла да наметне блузка на раменете си, да си смени полата — това не разбрах.
— Ха, чудо голямо! — махна с ръка механикът. — Ами купих й, да има с що да се залъгва през деня. — И добави по-тихо, като да ми съобщаваше своя тайна: — Нали е сам-саминка, сиротинката, тежко й е!
Тя сложи на масичката под разшумения им орех хляб и сирене, напълни с мед една паничка и ни покани да закусим. Покани ни на закуска като стопанка, в чиято къща са дошли гости, а тя е хазяйката и прави всичко, каквото е необходимо, за да останат гостите доволни. Бай Димо я гледаше как припка из двора, поклащаше мълчаливо глава и аз чувствувах, че хлябът засядаше в гърлото му.
— Къщовницата ми! — каза по едно време той и въздъхна. Но се сепна, като да се беше издал в слабост, и тутакси заприказва за мелницата, за валците й, за това, как сам измайсторил начин за тройното пресяване на бялото брашно.
— Хлябът трябва да се услажда — говореше бавно той. — Едно време само соят на Печеняшките ядеше бял хляб. Аз и тогава работех в мелницата, та знам кой какво брашно мелеше. Ние Теменужка сме я захранили с просеник. Първата й кашица забъркахме от царевично брашно. Затуй искам сега хлябът да е бял, да е сладък като симид. Аз това, дето измислих за пресяването, ще ти го покажа. Не е бог знай що, ама върши работа. Ти ела някой ден. Щом ще ставаш инженер — ела и виж. Аз нямам образование. От ей такъв сополанко съм тръгнал да слугувам по чуждите къщи. А ти, като се изучиш, ще измайсториш нещо по-голямо. Хората трябва да ядат сладък хляб, момчето ми. Сладкият хляб прави и кърската работа по-лека, и децата по-весели.
Бай Димо изниза още такива приказки, но аз го слушах разсеяно: към техниката никога не съм проявявал особен интерес. Аз си мислех за Теменужка. Сляп ли съм бил досега, та не съм обърнал внимание на хубостта й? Кое момиче можеше да се похвали със златни коси като нейните, с тъмни очи, в които потъваш цял, сякаш се хвърляш в най-дълбокия вир на реката?
Бай Димо тръгна за мелницата и ние останахме сами.
Тя разтреби масичката, премете трохите, после изтича до кокошарника, за да нагласи по-удобно кошчето на една квачка.
— Ей сегичка ще ти покажа козите — рече тя. — Ти почакай, докато отребя малко боб. Само две шепи.
Тя изнесе една тепсия, върху която се белееше купчина фасул. Тури тепсията на коленете си и започна да вади боклука.
— Ще сложа боба на огъня, а после ще изведа козите. Много са кротки.
Аз никак не се интересувах от нейните кози, но казах:
— Наистина ли? Много се радвам!
Сетне, за да правя нещо, протегнах ръка и захванах да местя бобените зърна.
Тя помълча, па изведнъж прихна в смях.
— Ама ти какво чистиш? — рече тя. — Това, дето съм отребила, ти пак го смесваш с боклука. Бива ли?
Все пак ние отребихме боба. Тя го изсипа в едно издуто гърне, натъкми гърнето на санджака и клекна на земята, за да раздуха огъня.
„Защо не съм художник! — натъжих се аз. — Какъв сюжет за битова картина!“ И ми беше съвестно. Ето стоя до момичето и не си мърдам пръста да му помогна. Така ли трябва да се държи един млад човек?
Съвестно ми беше, но да си кажа право, аз никога не съм изпитвал влечение към домакинската работа. Не че съм мързелив, а тъй, просто не изпитвам потребност да върша какво и да е. Това е въпрос на вкус, на характер, ако щете, нали?
Но ще кажете: какво общо има всичко това със зелените изумруди? Ще видите.
На другия ден, след като открих какво интересно момиче е Теменужка, пристигна от града моят съкласник Радан.
Лежах си в коша до раклите с ланския кукуруз и размишлявах. Трябваше да избирам едно от двете: или да се затиря из стръмнините и да търся Теменужка и нейните две кози, или да сляза към полето, да погледам как работи звеното на леля Василка. Изборът не беше лек. Аз разбирах, че в душата ми се борят две чувства: общественото и личното. Общественото чувство ме влечеше нататък, където кипеше стопанският труд. Вярвайте ми, аз искрено желаех да съм сред хората, които се трудят. А да търся Теменужка — пак не се решавах. Що за индивидуализъм е това — да обърнеш гръб на труда и да дадеш воля на някакво си лично чувство! Добрият десенемист никога не би постъпил така. Добрият десенемист трябва да дава преднина преди всичко на общественото чувство.
В такова състояние на душевно раздвоение ме завари Радан.