Съкласник, приятел, седяхме с него на един чин. Беше дошъл да погостува на вуйчо си — един много любезен човек, участъков зъболекар. Вадеше кътните зъби с виртуозна бързина.
С Радан, макар да бяхме най-добри приятели, ние се различавахме по характер като деня от нощта. За разлика от мен той беше поетична натура, вие сами ще имате случай да се уверите в това. На ръст бе по-висок, имаше грубовато лице или „мъжествено“, както някои се изразяват. Според моите разбирания той не бе красив, а в града се приказваше, че момичетата много го харесват. Наистина, какво ли се нравеше на тия момичета — това не ми беше ясно. Те сигурно нямаха вкус към истинската, одухотворена, изтънчена красота.
Ние се здрависахме, потупахме се, както се полага в такива случаи, по раменете, после аз му предложих да поседне на халището, та да си побъбрим за това-онова.
— Какво си се заврял в тая сушилня! — засмя се той. — Срамота е. Я тръгвай да се поразходим към балкана! — И ме затегли с ръка.
Разходка към балкана — това значеше, че ще срещна Теменужка. Вярно е, че хората се трудеха из къра, а ние страняхме от тях — но когато един грях се върши от двама, той изглежда по-лек.
Аз облякох жарсена риза, сресах си косата на път.
— Какво толкова се гласиш! — изгледа ме учудено Радан. — Ти като че за среща се готвиш?
— А, не — казах аз. — Как ти дойде наум? Жарсето държи хладно, затова.
Той беше с дочен панталон и с цветна басмена риза, доста поизбеляла от слънцето. На краката си имаше гуменки, обути на босо. Запитах го наслуки, за да отклоня вниманието му от себе си:
— Ходи ли при баща си? Как е той?
— Старият ли? Чудо е! Пращи от сили. Назначили са го за началник на най-трудния фронт.
Бащата на Радан беше миньор. Работеше в мини „Черно море“.
— Щеше ми се да поостана при него — продължи той. — Знаеш ли какви чудесии са това — подземните комбайни? Гълтат въглищата като халва. Да не вярваш на очите си! Много ми се щеше да остана, ама старецът се заинати: „Имаш нужда, казва, от слънце и въздух, иди работи на село, там постой!“ Кога ли бащите са разбирали синовете си!
— Какво познаваме ние от агротехниката! — въздъхнах аз.
— А, ще има да вземаш! — Той ми показа дланите си — Виждаш ли? Тая заран съм връзвал снопи, другарю мой! Направо от рейса скочих. Видях блока, жътварите и сърцето ми не удържа. А да връзваш снопи — за такава наука не са нужни академични познания!
Той ме прегърна през раменете и се засмя.
— Ех ти, книжна душа!
Всъщност аз отлично знаех, че той има книжна душа, а не аз, но си замълчах. Видял жътвари и скочил от рейса! Какво по-голямо доказателство за поетично, книжно възприемане на обществените явления! Аз в никакъв случай не бих си позволил такъв литературен жест.
— Тъй или иначе, но тука ще ти доскучае — рекох аз.
— Да скучая? — Той се наведе, взе едно камъче от пътя, замахна и то свирна във въздуха. — Слушай — каза ми той. — Аз мисля така: само загубените хора скучаят. Тъй ами! Аз например ще ходя в счетоводството и ще събирам трудодните на кооператорите с машинка. Или ще се бутна в читалището да подреждам книгите. Аз от миналото лято зная какъв безпорядък е там! Как тъй — ще скучая? Глупости!
„Какъв романтик! — мислех си аз. — Все хвърчи, хвърчи, пилее се на хиляди страни и защо? Само един шум. Неспокойна, поетична душа. Чунким книговодителката на стопанството няма да събере трудодните и без негова помощ? А читалището си има библиотекар — защо ще се бърка в чужди работи? Виж, ако кажат: имаме нужда от помощник, то вече е съвсем друго. Тогава и аз ще ида.“
Така си мислех аз, но не му възразих. Аз изобщо не обичам да възразявам. И тогава си бях такъв улегнал и спокоен по характер. Вървях до него и гледах — няма ли да зърна Теменужка с нейните две кози? Бях сигурен, че тя много ще се зарадва, като ме види.
— Знаеш ли най-интересното? — запита ме Радан.
Помъчих се да отгадая какво ли ще е интересно за него и вдигнах рамене. Той се интересуваше от всичко. Трябваше да му изброя най-малко хиляда неща.
— Тия дни в нашия край пристига геоложка експедиция. Разбра ли? В рейса пътуваха двама инженери от бакърената мина. От тях го чух.
— Това е хубаво — казах аз. — Ще търсят нови залежи. Ти защо се вълнуваш?
— Как защо? — Той ме зяпна с отворена уста. — И питаш още? Ех, че си чудак! Ами ще ида при началника на експедицията и ще го замоля да ме зачисли като общ работник. Има ли по-интересно от това — да участвуваш в една експедиция от изследователи? Ще им нося вода, ще стържа калта от кирките им, всичко ще върша, на всичко съм готов! Ех, само да ме приемат!