Слушах го и си мислех: ето, той пламти от желание да стане някакъв геолог. А аз? Какво ще запиша догодина аз? Право? Но как ще запиша право, когато не изпитвам никакво влечение към тази наука? И наистина, какво ще следвам аз, какъв ще стана? Погледнах приятеля си и за пръв път в живота си му завидях.
Така вървяхме ние по тясната пътечка, която криволичеше из храсталаците. Отляво зад дълбок и урвест дол започваше тъжна и безкрайна гора. А пред нас надигаше плешиво теме един нисък хълм, обрасъл с диви къпини, папрати и лещак.
И тук на един завой ние се срещнахме с Теменужка.
Как да ви опиша тази среща? Ако не бях сух и прозаичен човек, щях да затрогна сърцата ви с най-лирични думи. Зная ги тия думи, но не ми прилича да изпадам в поетични излияния.
Тя се спря, като ни видя, спряха се зад нея и двете и кози. Държеше тънка пръчица в едната си ръка, а в другата носеше кошница, плетена от върбови клонки. Беше накичила косата си с маргаритки и тази украса много отиваше на мургавото й лице, на бялата й блузка и на очите й, поръсени сякаш с точици от злато.
Няколко секунди ние стояхме и се гледахме, без да си проговорим.
— Ама това Теменужка ли е? — провикна се Радан. Той сложи ръце на хълбоците си и зацъка, учуден до немай-къде — Гледай ти, гледай ти! Каква хубавица се източила, брей!
И аз видях как я доближи и как най-безцеремонно и измъкна една от нейните маргаритки. Да, той направи това, а после затъкна цветето в един от илиците на избелялата си риза.
Той беше поетичен човек и аз не трябваше да му се сърдя. Пък бяхме и приятели, седяхме с него на един чин.
— Да си жива и здрава — каза той на момичето, пламнало от червенина. — Ами тия две хубавици твои ли са?
— Мои са — прошепна Теменужка.
Той се наведе, опипа вимето на едната коза, като да бе вещ познавач на тия работи, и поклати глава.
— Пълна е с мляко — рече той. — Браво! Кажи на бай Димо, че тая вечер ще съм му гост. Ти ще ми дробнеш ли паничка млекце?
— Защо не! — засмя се Теменужка.
— Тогава дай ми кошничката си и да вървим.
Аз стоях настрана. Бях сигурен, че тя ще ми се усмихне. Но тя мина покрай мен, без дори да ме погледне. Понавела глава, с едва видима усмивка в ъгълчетата на устните си, тя внимателно слушаше бъбренето на Радан.
Аз тръгнах след тях.
Не зная какво ми беше станало, но от тоя ден като че загубих добрия си апетит, а вечер дълго се въртях в леглото си и заспивах чак към среднощ. Трябва да ви кажа, че спрямо астрономическата наука никога не съм изпитвал влечение, но през ония нощи се взирах много търпеливо в небето, гледах звездите, търсех познатите ми на име съзвездия и не усещах как летят нощните часове. Намерих в читалищната библиотека една популярна книжка по астрономия и за да я чета спокойно преместих се в онова отделение на коша, където — вече ви казах — имаше кукуруз, насипан още от миналата година. Тук миришеше на изсъхнали какалашки, на прах и на мишки, светлината се цедеше през тесни ниши между летвите, но беше уютно, никой не можеше да ме види. Снабдих се с пергел, линия, цветни моливи и усърдно се заех да чертая звездни карти. И си мислех ето, довечера тя ще ме види, непременно ще ме види като започне да вади вода от бунара. Аз ще се разхождам наблизо до плета, унесен в мисли, а тя ще ме запита: „Какво прави днес? Защо не излезе на разходка към Оброчището? Аз цял ден бях сама с моите две кози!“ „О — ще кажа аз и уверено ще пригладя косите си. — Току-що привърших една звездна карта. Една звездна карта на северния хоризонт. Отне ми всичкото време.“ Тя ще ме погледне с очи, светнали като въглени от възхищение, и ще каже: „Много звезди има по небето. Коя е най-хубавата?“ Пък аз ще се усмихна „Избери си една и тя ще бъде най-прелестна от всички!“
Така си мислех. А от картата не излезе нищо. А никога не съм изпитвал влечение към разните там елипси и параболи. Не обичах математиката.
Взе да се здрачава и аз пак облякох жарсената си риза. Сресах косата си на път и зачаках. Колко дълги бяха тия минути! Чувствувах ги като часове.
По едно време вратницата на бай Димови изскърца и сърцето ми трепна от радост. Припнах към плета. Но още преди да стигна до вършините, в душата ми нахлу мраз и аз застанах на място вдървен.
Чуруликаше, кършеше се гласът на Теменужка, а заедно с него бучеше като водопад и тежкият бас на Радан. Познах го веднага. Ние бяхме съкласници, седяхме на един чин.