„Да става, каквото ще!“ — помисли той и реши да влезе в купето. А се надяваше в себе си: ето ще седне, ще обърне гръб на прозореца и когато всички нахлуят вътре — между другите ще види и тоя калпазанин Андрей!
И тъкмо беше уловил дръжката на вратата, при него дотича смутена и с разстроено лице лаборантката на бригадата Елена Рашеева.
— Другарю Власев! — спря се тя задъхана пред него. — Няма го другаря Андреев!
— А, добро утро! — усмихна се кисело Въльо Власев. — Ти откри Америка наистина!
Девойката го гледаше със смесено чувство на тревога и тъга.
Тя беше дребничка, крехка, с миловидно лице и кротки светлосини очи. В тъмната си басмена рокля с бяла якичка около врата приличаше на гимназистка, която се готви за матура.
— Какво ли му се е случило? — прошепна тя и очите й се взряха с плаха настойчивост в ядосаното лице на химика. — Какво ли му се е случило? — още по-тихо повтори тя и две дълбоки гънки се врязаха около тънките й устни.
— Само да ми се мерне — ще го запиша в списъка на най-нередовните! — закани се Въльо Власев и сърдито се покачи във вагона.
Той обърна гръб на прозореца, извади бележника си отвори го на буквата „А“ и зачака с разтуптяно сърце. Ще тръгне влакът и той ще добави заключителното изречение под характеристиката на Андрей: несериозен човек.
Той чу как кондукторите приканваха пътниците да заемат местата си. Тропот и глъч на много хора изпълниха коридора. Марко Маринов, мъж на неговите години, но с бебешки розов цвят на лицето, влетя в купето и тутакси се надвеси над прозореца.
— Вечер да си обличаш пуловер! — съветваше го отвън с тънък гласец жена му. — Взе ли си пакетчето със содата?
— Взех, взех го! — кимаше Марко. — А ти да поливаш само вечер розите, само вечер, чу ли?
— Без пуловер да не си лягаш! — държеше на своето съпругата.
— Най-добре ще е да поливаш цветята привечер! — вълнуваше се Марко. — Или сутрин, но рано, преди да напече слънцето!
Машината изсвири.
— Сбогом и на добър час! — провикваше се отвън тънкият гласец.
Влакът потегли. Въльо Власев въздъхна тежко, сетне вдигна глава, за да огледа тия, които бяха насядали около него. В тоя миг покрай вратата мина Андрей Андреев. С навъсени вежди, мрачен, сякаш току-що беше станал от зъболекарския стол. Той носеше обемист куфар, но го държеше тъй, като да имаше в ръката си някаква детска играчка.
— Другарю Андреев! — подскочи от канапето лаборантката Рашеева. — Вашето място е при нас, заповядайте!
И тя се помъчи да разтвори колкото се може по-широко двете половини на вратата.
— Ние мислехме, че ще изпуснете влака! — каза тя.
Той леко поизвърна главата си и Въльо Власев за секунда улови погледа му — студен, помътнял от сдържана мъка.
— Благодаря — отвърна Андрей. — В съседното купе има повече места.
И отмина. А Марко Маринов се засмя.
— Изумруденият герой, а? — Той измъкна една пожълтяла круша от джоба на сакото си, захапа я и като мляскаше звучно и бършеше устните си с длан, допълни: — На такива велики мъже навсякъде им е тясно и скучно. Що го викаш? Да върви, където ще!
Бузите на лаборантката почервеняха, тя стрелна мляскащия човек с възмутени, пламнали от негодувание очи.
— Той е наш другар — каза тя и устните й потръпнаха като на момиченце, което ей сега ще се разплаче — А вие се държите с него… — Тя помълча. — Вие се държите с него като с чужд човек!
— Прося извинение! — ухили се Марко Маринов и пак си отхапа от крушата. — Вече няма, обещавам. — Но изведнъж се ядоса: — А ти какво се вреш помежду ни, пъдпъдъче? Аз съм по-стар от него с двадесет години и мога и тъй, и инак, и всякак да си приказвам. Той ми е като син и аз съм длъжен да го наставлявам и вразумявам. Аз ли съм чужд, че заедно сме патили и от дъжд, и от сняг, или ти — че вчера си дошла при нас?
— Извинявайте! — каза лаборантката, без да го погледне, и замълча.
Влакът наближаваше Подуянската гара. Въльо Власев разтвори бележника си на буквата „Е“, извади стилото си и допълни характеристиката на лаборантката така:
„От всички геолози на групата Елена Рашеева е най-дисциплинираната. Тя едничка се вълнуваше, когато на 29.VI. тоя калпазанин Андреев закъсня за влака. Очевидно е, че чувството за дисциплина у нея е силно развито.“
В съседното купе седяха само четирима души — Павел Папазов, Игнат Арсов, минералогът Зюмбюлев и картографът на бригадата Делчо Енев. Зюмбюлев, като стар ловец, беше облякъл ловджийския си костюм. Липсваше му само патрондашът и зелената шапка с перо. Картографът бе тръгнал на път, както си ходеше из града — с яркожълто велурено яке и с панталони от кафяво кадифе.