Андрей постоя някое време, мускулите на лицето му се отпуснаха, една тъжна усмивка пролази по устните му, затихна в ъгълчетата на устата.
— И аз се пошегувах — каза той. — Ти напразно се уплаши.
В купето стана тихо, чуваше се само ритмичното потракване на колелетата. Навън рояци искри от машината проблясваха и тутакси чезнеха в мастилената тъмнина на нощта.
— Като не искате приказки, аз ще ви предложа симфонична музика в до мажор — заяви Зюмбюлев. — Ама да не ви е криво!
Той се понамести в ъгъла до вратата, свря лице в полите на шлифера си и след минута оттам заруча гръмко хъркане, като да клокочеше войнишки казан с чорба.
Делчо Енев, макар и да обичаше задевките, имаше незлобливо сърце: разсърдеше ли някого, бърже се разкайваше и всякак гледаше да му се извини. Така и сега — почувствува, че е засегнал другаря си, че го е убол по най-болното място, затова неспокойно шаваше насам и натам, сякаш седеше на тръни. Много му се искаше да надзърне в съседното купе, да се понамести някак до лаборантката, но как да направи всичко това, когато до него мрачно мълчеше един обиден човек.
Примъкна се до Андрей, сложи боязливо ръката си върху рамото му и ласкаво се усмихна.
— Ти не бива да ми се сърдиш — каза той. — Аз това… за изумрудите… за берила де… всички се смеят и то наистина е смешно. Най-вече за оная карта, дето си показал, с пъстървите. Ти сам си направил шегата, пък сега се сърдиш на нас. Не си прав.
Андрей мълчеше, впил очи в тъмния правоъгълник на прозореца, като че всичко това не се отнасяше до него, като че там, в непрогледния мрак зад стъклото, имаше нещо, което само той вижда и разбира.
— Утре ти ще си направиш една шега с мене и ще сме квит! — привърши картографът и се изправи с просветнало лице. Той се наведе пред огледалото, поставено над ръчката, с която се регулираше топлината, пререса косите си, весело махна с ръка за „довиждане“ и се измъкна в коридора.
Павел Папазов го изпрати със снизходителна усмивка. И като спусна завеските на лампата, той се намести срещу Андрей, погледа го мълчаливо някое време и поклати глава:
— Ех, другарю мой, любимецо мой — въздъхна той, — така ли трябваше да се изложиш? И защо? Защо, питам аз? Какъв дявол те подлуди да представиш тая смехотворна твоя скица на Спиридонов? С какъв ум, с какво сърце направи това? Да не бях с очите си видял скицата, нямаше да повярвам, ако ще би и целият свят да те хулеше из едно гърло. Нямаше да повярвам, че ти, именно ти, си способен да извършиш такава глупост! Та аз те мислех за сериозен човек въпреки всичките ти бълнувания за тоя берил. Фантазията е свойствена за младостта, затова аз гледах през пръсти на твоите — да си го кажа направо — смешни и глупави теорийки и предположения. Та кой ли на млади години не бълнува, не мечтае, не сваля звезди от небето? Но да бълнуваш, е едно, а да правиш обидни шеги с началниците си — то е съвсем друго. Още повече, когато тия началници са хора, заслужили на науката, какъвто е например инженер Спиридонов. Как можа да ти дойде наум такова нещо?
Андрей го слушаше, без да откъсва погледа си от прозореца. Какво можеше да му отговори? Че картата, която показа на Спиридонов, не е истинската, не е негова?
— В цялата тази история най-лошото е това, че ти си комунист, че си член на партията. Комунистът в обществената си работа трябва да бъде чист като кристал. Измамата, лъжата — тия неща са несъвместими със званието комунист. А ти какво направи? Не помисли ли, че заблуждаваш партията, че си правиш лоши шеги с това, което е най-свято в нашия живот?
Захапал до кръв долната си устна, Андрей продължаваше да мълчи.
— Като се завърнем от експедицията, нашата партийна организация ще се занимае с твоето поведение — ти бъди сигурен — наказанието няма да те отмине. — Той помълча малко и пак продължи: — За да не бъде наказанието много сурово — аз те съветвам като другар като човек, който те обича, — забрави фантазиите си, престани да приказваш за тоя берил, който ти е помътил разсъдъка. Гледай си добросъвестно служебните задачи, не се отклонявай вече нито със сантиметър от маршрута си, защото след станалото — не съм в състояние да те закрилям и да извинявам отсъствията ти. Нали ме разбираш? Аз получих от Спиридонов много строги инструкции и колкото и да ми е мъчно — ще ги спазвам, уверявам те. Пък ако ти се вразумиш и проявиш добра воля и се покажеш като дисциплиниран работник — аз ти обещавам, от сърце ти обещавам, че ще направя всичко, каквото зависи от мен, за да не те сполети най-тежкото. Запомни това и имай вяра на думата ми — ще се застъпя за теб!