Андрей продължаваше да мълчи, все така загледан в непрогледния мрак, който се плискаше върху стъклото. Понякога блясваха искри, мяркаше се далечна светлинка, изгряваше за миг жълтото око на самотен фенер.
Павел Папазов събу обувките си, подви крака върху канапето.
— Станалото — станало! — каза той. — Сега трябва да мислиш само за едно: как да изкупиш грешката си. Всичко друго е от лукава го! Лека нощ!
— Лека нощ! — отвърна тихо Андрей.
Ето как само за няколко часа всичко се обърка сякаш беше връхлетяла някаква вихрушка и от предишния ред на живота му не беше останала никаква следа. Чувствуваше се като човек, който вечерта е заспал в своето легло и в своята стая, а на заранта се събужда в чужда къща, сред непознати хора. До вчера той беше уважаван, почитан геолог и макар Въльо Власев да не се отнасяше с особено доверие към работата му, останалите хора от бригадата гледаха на него като на свое „асо“ — все разчитаха, че в големия успех на колектива той ще внесе големия дял.
Сега същите тия хора го взеха за прицел на закачките си, подиграваха му се, зяпаха го насмешливо, като да бе навлякъл върху си одеждите на цирков палячо. На площада пред гарата Марко Маринов му смигна многозначително и подхвърли весело на жена си, като го сочеше с глава: „Ей го нашия приятел! Помоли го да ти донесе шепа изумрудчета, та и ти да си направиш една огърлица за чудо и приказ!“
Той каза това високо, така че Савка, която бе дошла да го изпрати на гарата, трепна и учудено се взря в лицето му:
— За какви изумруди приказва тоя човек?
— Шегува се — отвърна й Андрей и предпазливо я дръпна настрана.
Как да излезе с нея на перона? Щом като Марко Маринов, тоя човек, лишен от чувство за хумор, беше си позволил да му подхвърля закачки, какво можеше да очаква от другите, от шегобийци като Зюмбюлев и Делчо Енев например?
А Савка се намръщи. Защо той не иска да излезе с нея на перона? Тя беше облякла най-хубавата си копринена рокля, а гърдите й кичеше една овална венецианска брошка — семеен спомен, — която тя носеше само в най-тържествени дни.
— Да не би да те притеснявам? — запита го натъжена тя. — Или ти е неудобно да се явиш с мен пред колегите си?
Той й отговори нещо, не си спомняше точно какво.
— Ти снощи работи до късно — каза тя. — Лампата ти светеше, когато аз се унасях в сън.
— Вярно е, работих до късно — въздъхна Андрей.
Те помълчаха. После тя каза:
— Знаеш ли, аз искам ти да се върнеш от тази експедиция с прославено име. Омръзнало ми е татко да повтаря все едно и също: нека се прослави, нека извърши нещо голямо, пък тогава! Ние трябва най-после да се съберем… Ти знаеш…
— Зная — прекъсна я Андрей. Той й подаде ръка: — Време е да тръгвам.
Всичко посивя изведнъж, доби делничен вид. Савка искаше от него „велики“ дела, за да се хареса на татко й. Великото дело имаше само едно значение: да скъси разстоянието до предполагаемия брак… А колегите? Къде остана другарското съчувствие, за което толкова често беше слушал да се говори? Колегите му като че бяха чакали с нетърпение тоя скандален случай със Спиридонов, за да му се посмеят от сърце…
Той излезе в коридора. Пътниците се бяха прибрали. В най-отдалечения ъгъл, близо до платформата, един строен старши лейтенант оживено разговаряше с висока и тънка девойка, подстригана като момче. Той я гледаше все в лицето, а тя упорито отбягваше очите му — ту гледаше в краката си, ту въртеше глава като синигерче, което се готви да отлети.
Андрей отиде до най-близкия отворен прозорец и се облегна на рамката му. Вятърът тутакси разпиля косите му и той усети в тая въздушна струя, която го блъскаше по лицето, миризма на поле, на сено, навремени примесена с неприятния дъх на въглищен дим.
Облъхнеше ли го полският вятър, усетеше ли сладкия планински въздух — в душата му се разливаше все един и същ, познат копнеж: да броди из непознати места, да изкачва стръмнини и сипеи, с жадни очи да се взира в разкритите земни жили. Това чувство носеше радост, то го ободряваше като чаша силно, отлежало вино. Но в тоя час то извика в съзнанието му само горчиви и мрачни мисли.
Футболист в миналото, център-нападател на отбора той прекрасно знаеше колко е неприятно и болезнено това, да се окажеш изведнъж, когато щастието ти се е усмихнало и подало ръка — да се окажеш именно в такъв момент в положение на „изкуствена засада“. Вратата е пред очите ти, полето е чисто, голът — „вързан в кърпа“ и — онова рязко изсвирване на съдийската свирка, което реже нервите като хирургически нож. Засада. Ако си разчитал на слепия случай и хитро и сам си поел топката зад противниковата отбрана, ще махнеш с ръка: трикът не сполучи. Но ако противниковата отбрана по свой почин е съумяла да те остави зад себе си, а ти летиш към вратата и нищо лошо не подозираш — тогава съдийската свирка действува наистина като удар с нож в гърба.