Лаборантката Рашеева или някой от техническия персонал? Той прехвърли наум добрите и лошите страни на техните характери и накрая сам се упрекна в глупост. Преди всичко никой от тия хора не притежаваше научна подготовка, за да разчертава мащабни геодезки скици. Пък и кой ли от тях беше виждал почерка му, за да го подражава с такава съвършена точност?
Да се открие противникът — изглеждаше по-мъчно от това, да се докаже наличието на берил в земните недра.
Някой трябваше да му помогне. Но кому да се довери, кой ще повярва, че скицата е изчезнала по такъв магически начин и пак по магически начин друга е кацнала на нейното място? Всеки ще каже: това е трик, любезни, глупава хватка, която сам си измислил, за да се измъкнеш от неудобното положение! Така ще му кажат: „За да обърнеш внимание върху себе си (тоест чуйте ме и вижте ме какъв съм способен геолог), вдигаш шум за някакъв си берил, а когато те притиснат до стената (тоест, когато трябва да докажеш, че си сериозен човек и че наистина си способен геолог), измиваш си ръцете по пилатовски: откраднаха ми плана, подмениха го с друг!“
Ето в каква „засада“ беше изпаднал Андрей.
Как ще действува занапред?
Той не беше свикнал да вдига ръце, но в тоя час нещо бе се пречупило в него, чувствуваше се като оня играч на терена, когото публиката незаслужено освирква. Нищо лошо не е направил, дори не е имал намерение да причини някому зло, а ето — от трибуните, от скамейките са наскачали хора и свирят, дюдюкат по него като по звяр…
Той скоро ще навърши тридесет години. Тридесет години — това е бодра, весела възраст. Страшно е, когато на тая възраст започнеш да се съмняваш в хората, да губиш вяра в доброто, да виждаш наоколо си само сиво ежедневие, егоизъм и хладни и безучастни лица…
Аз ви казах още в началото на тази история, че съм студент по ветеринарна медицина и вие сигурно се досещате, че аз не съм любител на отвлечените философски размишления. Но като си спомням за всички тия минали неща, мисля си: правилни ли бяха философските изводи на Андрей — за живота и за хората изобщо. Аз не зная какво ще кажете вие, но на мен ми се струва, че неговите размишления за човека са били погрешни. Като щастливец той е гледал с прерозови очила на живота, нали? Впрочем това е присъщо на щастливците! Аз познавам такъв човек. Веднъж валеше дъжд, но какъв дъжд! Потоци се лееха от небето, а той си върви по улицата и си подсвирква: „Ела тука“ — викам му аз и му соча едно сухо местенце под балкона, където се бях укрил. А той ме приближи усмихнат и ми казва: „Хайде с мен! Какво си се заковал тук? Виж колко приятно ръми!“ Разбирате ли? На поройния дъжд той гледаше като на някакъв тих, оросяващ земята дъждец. И му беше весело, пък аз виждах, че целият е мокър. От раменете му се стичаше вода. Такива са щастливците, такъв е бил и Андрей, преди да се случи онова нещастие с неговия план. Както ви казах вече, гледал е на живота и на хората с прерозови очила. Нежната фиданка му се е чинила огромна като разшумен бряст. А после, когато го налягат бедите, пак под натиска на своите настроения, той сменя розовите очила с черни. Цветът им е черен, но и свойствата на стъклата са особени: те умаляват всичко видимо, свеждат го до нищожни размери. През тия стъкла например разшуменият бряст изглежда дребен, като най-незначителен храст. Ето колко е опасно да гледаш на живота и на хората само през своите настроения, само през своята съдба. Аз съм ветеринар и нямам никаква склонност към отвлечените философски размишления, но си мисля: по-добре ще е да не слагаш на очите си цветни очила. Не зная откъде излезе тази мода у нас, най-вече сред градските хора — да носят цветни очила…
И така Андрей стоеше надвесен над прозореца и вятърът блъскаше лицето му, а стройният старши лейтенант беше останал сам и с мрачно лице пушеше в другия край на вагона. По едно време Андрей усети, че някой го побутва по лакътя. Той се извърна навъсен — очакваше да види някого от колегите си. Но до рамото му стеснително се усмихваше лаборантката Рашеева. Тя стоеше до него и плахо се усмихваше като ученичка, която са вдигнали на урок.
— Вие ще се простудите така — каза тя. — Утре ще ви боли глава.
Андрей не отвърна нищо. Тя помълча.
— Преча ли ви? — запита девойката.
Той повдигна рамене.
— Моля — рече той и изведнъж почувствува жалост към момичето. Поиска му се да й каже нещо хубаво, но хубавите думи бяха щукнали от главата му.
Тя стоеше до него малка, наметната с едно изтъркано вълнено палтенце. И, кой знае защо, съвсем неуместно я запита: — Къде е картографът? Защо сте го оставили сам?