Въльо Власев избърса с длан запотеното си чело и въздъхна:
— Изобщо, другарю Спиридонов, домакинската служба в нашето учреждение не е напълно на мястото си и аз ви моля да си вземете бележка. Ще кажете — две резервни дръжки — голяма работа! Наистина не е голяма работа, признавам. Но вие знаете, че в един деликатен механизъм и една прашинка е достатъчна, за да се объркат работите, нали? Да вземем за пример часовниковия механизъм… Но защо да прибягваме до сравнителния метод, когато нашият случай е съвсем прозрачен и ясен! Представете си, че двамина от моите хора строшат дръжките на чуковете си. Това често се случва. Ами те все едно че ще останат без ръце!
Слави Спиридонов събра вежди, намръщи се, по лицето му премина сянка на едва сдържан яд.
— Вие не бива да правите трагедии от такива дреболии — каза той. — Вие изобщо изпадате в отвратителен педантизъм понякога. Извинявайте, но всичко това изглежда несериозно, досажда. Две дръжки. Струва ми се, че вашите хора биха могли сами да си издялат не две, а десет!
— Държавата плаща на моите хора за уплътнен научноизследователски труд. За каква уплътненост на работното време може да става дума, другарю Спиридонов, ако всеки от тях започне да се занимава с дюлгерски работи? Но да речем, че дръжки за чукове те все пак ще съумеят да си направят. Ами фитили за спиртните лампи номер 2? Нима моите хора трябва да се превръщат и на фитилджии?
Слави Спиридонов махна с ръка и с отегчено лице се отпусна в червеното кожено кресло, което беше натъкмено отляво на широката му писалищна маса.
— Извинявайте, ако ви досаждам — каза Въльо Власев, като разкопчаваше най-горното копче на вълнената си жилетка. — Вие знаете, че аз обичам строгия порядък, изправността. Така съм навикнал.
По тънките устни на инженер Спиридонов се плъзна жлъчна усмивка, но той бърже се овладя и със спокойна ръка вдигна слушалката на телефона. Заповяда на домакина веднага да прибави към снаряжението на бригадата още една дузина резервни дръжки за чукове и десет метра фитил за спиртни лампи номер 2.
— Докладвайте ми лично за изпълнението на поръчката — каза той. После, като остави слушалката, извърна се към Въльо Власев и го запита: — Доволен ли сте? Или може би спиртът е малко?
Въльо Власев отвори бележника си на буква „с“, прегледа написаното и поклати отрицателно глава.
— Спиртът ще стигне — каза той.
— Радвам се, много се радвам! — засмя се Спиридонов. Той помълча някое време. — Знаете ли — започна той, — аз все пак бих ви посъветвал да учите своите хора да си помагат и сами. Много е важно това, изследователят да се научи сам да си помага, сам да преодолява несгодите, когато го сполетят. Нали вие не отивате на театър, а тръгвате на пътешествие из планините? И ще се движите по кози пътеки, и ще лазите из сипеи, а понякога ще сте откъснати на по два дни път от населено място? Добрият изследовател трябва да умее и панталона си да закърпи, когато се скъса, и огън да си накладе в дъждовно време, че и землянка да си направи, ако стане нужда. Изследователят не е салонен човек. Той се бори с тайните на природата при сурови условия. Удобствата на живота не са винаги на негова страна. Вие не бива да глезите сътрудниците си — това искам да ви кажа.
Въльо Власев поклати глава.
— Какво глезене! — усмихна се той и почука с пръст върху бележника си. — Тука аз съм съставил работен график за всеки един член от нашата група: какво трябва да върши — по дати, че дори и по часове.
Той каза така, а си мислеше: „Мъчно ще ме накараш ти, любезни, да правя от хората си кашавари, дюлгери, строители на землянки и тем подобни. Времето на изследователите робинзоновци отдавна е минало! Нашата епоха е модерна, социалистическа, а това значи изобилие на техника и точно разпределение на труда. Всяка жаба да си знае гьола, тоест домакинът да не се прави на три и половина, а да дава на бригадата каквото е предписано според специалния протокол, геолозите да не се помайват с дялкане на дръжки, а да търсят бакър, защото държавата за това им плаща заплата и им требва командировъчни — да открият залежи и туйто!“
Инженер Спиридонов гледаше голямата карта на България, провесена на стената, и по лицето му се разля топла усмивка — то просия, сякаш беше огряно от някакъв скрит вътрешен огън.
— Знаете ли — каза той, — знаете ли колко много ви завиждам, другарю Власев! Не, вие не ме разбирайте криво. Аз просто тъгувам, така, поради годините си: множко са станали и мисля си — не навреме остарях! Та погледнете — той посочи картата с глава, — една геоложка целина. Да бях поне на ваша възраст — не бих стоял нито ден в канцеларията, в службата. Щях да ровя в тая скъпоценна целина и какво ли не бих открил! Педя земя, а помислете колко хубост!