Тя се изчерви, но не сведе очи.
— Спи — каза тя. — Ей го тука, в купето, до Марко Маринов. И двамата спят.
— Аз ви запитах за него така, случайно — каза Андрей.
— Нищо — усмихна му се тя. — А вие спомняте ли си, че някога като студенти бяхме заедно, в една ремсова група?
— Отдавна е било — каза Андрей. — Не си спомням.
— Вие завършвахте, а аз току-що бях постъпила в първи курс.
— Отдавна е било — повтори Андрей.
— Пък аз оттогава ви помня — каза тя и пак се изчерви. Сега тя наистина приличаше на момиче, което са вдигнали на урок.
Андрей мълчеше. Той все търсеше хубави думи и не ги намираше.
— Аз ходех на всички мачове, когато вие играехте — каза тя.
— И добре сте правили. Футболът е интересна игра.
— Но аз не обичам футбола. Не можах да го обикна.
— И аз изстинах към него — излъга Андрей.
Влакът постепенно намаляваше бързината си, после спря пред някаква малка гара.
— До Пловдив остават още два часа — осведоми ги старши лейтенантът, като минаваше покрай тях. Отнякъде изскочи момичето с момчешката прическа и той забърза към него.
Отвън, от другата страна, някой остро изсвири със свирка. Отвърна му машината с къс и дрезгав вой. Тоя вой за миг разбуди нощта, като да я предупреждаваше за нещо важно, което тепърва й предстои.
И влакът пак се понесе напред.
— Кажете ми откровено — каза лаборантката, — кажете ми: какво вярно има в тия слухове, които се носят за вас? Аз съм ви другар от ремсовите години и вие не бива да криете нищо от мен.
— Хубави бяха ония години — усмихна се тъжно Андрей.
Те помълчаха. Старши лейтенантът и онова момиче, което имаше очи на синигерче, разговаряха тихо в другия ъгъл на коридора.
— Може би не трябваше да ви задавам такъв въпрос — каза лаборантката.
Тя се загърна в своето изтъркано жакетче, сякаш изведнъж й беше станало студено.
— Вие не обръщайте внимание на слуховете — каза Андрей.
— Но разправят, че сте измамили инженер Спиридонов с някаква фалшива скица. Уж сте открили — тя се позапъна малко, — открили… един рядък минерал, пък това излязло блъф.
Той се наведе над нея. Очите й бяха бистри и в зениците им имаше и ласка, и страх.
— Вие как мислите — рече Андрей, — бива ли ме за блъфьор?
— Не.
— А за мошеник?
— Какво приказвате!
— Това е всичко.
— А слуховете?
— Ако ви забавляват — слушайте ги. Ваша воля.
Тя го гледаше с топли, грейнали очи.
— Безразлично ли ви е какво се говори за вас?
— Все ми е едно — излъга я за втори път Андрей.
— Как може да ви е все едно! — Тя поклати с укор глава. — Та вие сте комунист, вие трябва да държите за чистотата на името си. Аз ли трябва да ви напомням за това?
— Има работи, които не зависят от нас — каза Андрей. — Аз зная например, че не съм мошеник, а хората казват — не, ти си мошеник. Как да им докажа обратното, когато условията около мен така са се сложили, че аз наистина изглеждам блъфьор и лъжец. Тия условия аз не съм ги създал, те съществуват извън моята воля и над всичко отгоре — никак не ми е ясно кой ги създава и кой се крие зад тях. Как да се боря и срещу кого?
Той се облегна на вратата и дълго мълча. Беше хладно, през отворения прозорец нахлуваше вятър, но по челото му лъснаха капки пот. Несъзнателно вдигна ръка и разкопча яката на ризата си.
— Много ли ви е тежко? — запита тя и тихо добави: — Как да ви помогна?
Тоя мек и топъл глас го накара да трепне. Един човек вярваше в чистотата му и това беше толкова прекрасно и толкова чудно! Един човек не се надсмиваше над нещастието му, а доверчиво му предлагаше приятелството си, помощта си. Погледна я в лицето и в тоя миг то му се стори най-красивото лице, каквото беше виждал досега. Той би целунал ръцете й, тия малки ръце с дълги и тънки пръсти, които смутено подръпваха полите на вълнения й жакет.
— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти за добрите чувства.
— И аз благодаря за това, че ми заговори на „ти“ — рече тя.
Те помълчаха и усмихнато се гледаха един друг.
— Знаеш ли кое е най-важното за център-нападателя? — запита го тя със засмени очи.
— Да издърпва средния полузащитник в дълбочина и оттам…
— Много сложно! — прекъсна го тя. — Най-важното за център-нападателя е да води нападението напред, да атакува, непрекъснато да се бори за успеха на своя отбор. Това се иска и сега от теб, някогашни център-нападателю! Да атакуваш, да се бориш за чистотата на името си, да си възвърнеш доверието, което си загубил. Да не вдигаш рамене и да казваш „все ми е едно“. Ако някога не ти беше все едно, като се бореше за победата на „Академик“, колко е по-необходимо да воюваш и да се бориш за победа сега, когато се касае за едно голямо откритие — тя прошепна, — за берил!