Пак му се прищя да й каже нещо хубаво, нещо много красиво и топло, но хубавите думи не идеха и не идеха в паметта му! Той изобщо не беше красноречив, не умееше да говори гладко, пък и речникът му беше оскъден откъм красиви думи. Но тази вечер и онова, което беше запаметил от книгите, и то беше отвяно някъде си и заключено там като зад девет врати.
— Човек винаги се учи — каза той. И като се досети, че това е една лоша и шаблонна фраза, въздъхна и пак вдигна ръка, за да поразшири яката на ризата си.
— Време е да спиш — поусмихна му се тя и подаде ръка.
А той мъжки я стисна и девойката едва не извика от болка.
— Знаеш ли — каза тя, — нашият картограф се е излегнал на моето място. — И като го погледна крадешком, добави: — А никак не ми се иска да будя човека от сън!
— Не бива — съгласи се бързо Андрей. — Нека си спи. Тука, при мен, има къде да се настаниш. Ела!
Той зае мястото си в ъгъла, до прозореца, а тя седна до него, издърпа полата си под коленете и затвори очи.
V
На гара Н. бригадата слезе от влака. Зазоряваше се, хладният нощен ветрец, който подухваше откъм морето, утихна, бледа розовина покри на изток небето.
От лявата страна на линията се разстилаше равнината. Кукурузи, слънчогледи, разорани стърнища, редки горици — всичко сякаш все още спеше покрито тук-там с тънка и провлечена утринна мъгла.
На юг, оттатък линията, гористи хълмове затуляха хоризонта и по челата на най-високите вече трептеше чистата и сребърна светлина на летния ден.
Въльо Власев отиде на мястото, където беше разтоварен багажът, извади бележника си и провери един по един сандъците, в които бяха опаковани изследователските инструменти, платнищата на палатките и резервните материали. Като се увери, че всичко е в пълен порядък, той по навик килна шапката си назад, потри ръце и намигна по посока на вече отминалия влак. После, съглеждайки дежурния стрелочник — нисък и набит мъж, който стоеше неподвижен под гаровия фенер, с понаведена и издадена напред глава, — той го повика с пръст и насърчително му се усмихна. Когато оня го наближи — колеблив и предпазлив — Въльо Власев с един внезапен и решителен жест бръкна в дълбокия джоб на кожената си тужурка и извади от там кръгла металическа кутийка, на чието капаче беше нарисуван заек, изправен на задните си крака.
Стрелочникът се спря на почтително разстояние от него и намръщено загледа кръглата кутийка. Лицето му — дълго и скулесто и отдавна небръснато — застина в напрегнато очакване, сякаш Въльо Власев не държеше в ръцете си кутийка с бонбони, а хитра машинка, която можеше ей сега да подскочи или пък някак си страшно да изгърми.
— Вземи си, гражданино, една бонбонка „Валда“! — покани го любезно водачът на бригадата, като му протегна отворената кутийка.
Стрелочникът мярна с око зелените топченца, помълча, сетне цъкна с език. Той не продума нищо, а лениво извади пакетче „Арда“ и запуши.
— Как мислиш ти — запита го Въльо Власев, — какво ще е времето днес, ще има ли дъжд?
— Защо пък да има дъжд? — вдигна рамене стрелочникът. Той огледа небето и добави: — А може и да превали.
— Не трябва — каза Въльо Власев. — Предстои ни цял ден път.
— Е, тогава няма! — кимна стрелочникът и плюна в краката си.
Докато двамата водеха тоя оживен разговор, по шосето, което излизаше от хълмовете, се зададоха два открити камиона. Подире им се влачеше дълга опашка от сив пепелущак.
— Тия машини идат за нас — зарадва се Въльо Власев. — Доста навреме пристигат!
— Че защо да не пристигат навреме! — каза стрелочникът.
— Случвало се е да ги чакам и по час, два — усмихна се геологът.
— То и влакът закъснява! — Стрелочникът всмукна дълбоко от цигарата си. — Кога минута, кога час — както се случи.
— Това не е хубаво! — намръщи се Въльо Власев. — Точността е най-важният принцип на съвременния транспорт.
— И аз казвам същото, не е хубаво — съгласи се стрелочникът.