— Зърното да се прибере навреме — това е най-важното! — успокояваше го Павел Папазов. — Какви са добивите?
— А че по големшки са от миналогодишните. Ако тая зима останете пак у нас — все с бели турти ще ви храним.
— Радвам се, много се радвам! — кимаше партийният отговорник. — Ние сме претоварени със срочни задачи, но ще гледам да открадна време, та да ви изнеса някоя и друга беседа на политическа тема.
— Абе вие гледайте да изнамерите бакърец тъдява! — намигаше председателят и сучеше мустак. — Да намерите това-онова, че и нашият край да се нареди на по-богата софра: лятото на къра, а зимата — по миничките! Трудоден плюс надничка — те това е живот!
— Кой знае! — поклащаше глава Делчо Енев. Той беше в лошо настроение: хоремагът беше затворен поради напрегнатата полска работа. Нямаше къде да изплакне болния си зъб.
Въльо Власев състави опис на багажа, накара домакина на читалището да се подпише отдолу, после отвори бележника си на буквата „П“ и записа: „Председателят пак ми се видя човек, надарен с богато въображение. Трябва да се внимава с него в пазарлъците. Да му се отбива до седемдесет на сто в кирията, която ще ни иска, особено за конете.“
Към три часа следобед бригадата потегли на път. Следваха я три мулета, които кротко и чинно носеха върху гърбовете си платнищата за палатките, инструментите, походната лаборатория и два сандъка с провизии и хляб. Подир мулетата чевръсто крачеше един висок и кощиляв мъж, посивял от годините, с преметната през рамо стара берданка. Това беше селският вардиянин и пазачът на кооперативния склад — бай Стаменко, когото пунктовият началник на милицията командироваше да охранява лагера на бригадата от неканени гости. Бай Стаменко, види се, съзнаваше всичката важност на ролята, с която беше натоварен от началството, затова гордо гледаше пред себе си и макар да беше бъбрив — едва-едва отвръщаше на приказките, с които го засипваше циганинът мулетар.
Слънцето припичаше, от разбитата изронена настилка на шосето лъхаше душен, сгорещен въздух, миришете на нагрят чакъл. От двете страни на пътя се редяха ниски голи хълмове, покрити с рядък храсталак и пожълтяла трева.
Въльо Власев дишаше тежко, с отворени уста, по скулите му се стичаха мътни вадички пот. Но вървеше уверено, с отмерени крачки и сегиз-тогиз приповдигаше плъстената си шапка, като да поздравяваше някого из пътя. Зюмбюлев, разгърден до пояс, разказваше някаква своя ловджийска преживелица на Делчо Енев, а картографът го слушаше разсеяно, поклащаше глава и унило и през равни промеждутъци повтаряше все същите „едва ли“ и „кой знае“.
Андрей излезе начело на колоната — той не чувствуваше ни умора, ни горещина. Старият познат път, чистото синьо небе, просторът — това го окриляше, обветряше душата му, изпълваше го с желание по-бързо да крачи, по-скоро да стигне до ония места, в чието съседство беше открил чудния и тайнствен берил.
Но ето го и тоя завой тука, на височината. Шосето се източва на изток, губи се като тънка сърмена нишка в зелената равнина. А надясно се отклонява пътека, тя слиза в един дълбок дол, гъсто обраснал с лещак, после се изкачва нанагоре, лъкатуши и пълзи между гористи склонове все на юг и на юг. Провира се в сенчести дъбови гори, пресича поляни, едва видими сред храстите и буйналите високи треви. Те ще спрат на една такава поляна — там сигурно още личат следите от миналогодишния лагерен живот.
Всъщност оттук започва неизвестното.
Миналата година те проучваха района на югоизток. Сега отново ще изследват същия район, ще правят геодезки скици, ще уточняват ония места, където по-късно ще дойдат сондьорите.
А берилът — възможният, предполагаемият берил, — той лежи на югозапад, на противоположната страна. Как сега ще иде там, как ще се отклони от „графика“ на Въльо Власев? Сега, когато трябва да бъде най-примерният, най-дисциплинираният, за да отклони страшното наказание, което виси над главата му.
Миналата година, като заваляха есенните дъждове той на два пъти слиза на югозапад. При второто слизане попадна на оная загадъчна берилиева следа… Но тогава Павел Папазов гледаше на него като на „въодушевен фантазьор“, усмихваше се снизходително на приказките му и все пак се мъчеше да го закриля някак от строгостта на началника, извиняваше отсъствията му от лагера… А сега?