— И да ме убият — каза Андрей, — нищо! Аз пак ще ги надхитря. — Той я погледна някое време в очите после доверчиво сложи ръката си на рамото й. — Аз ще начертая една груба скица на онова място и ще ти я дам да я пазиш. Случи ли се нещо с мен — ти ще продължиш търсенето. Приемаш ли?
Тя не каза нищо. Само стисна ръката му с малките си тънки пръсти и замълча.
После го разпита за хазяите му, за квартирантите от горния етаж, за това — накъде гледа стаята му и може ли човек да се вмъкне вътре през прозореца.
— Аз съм мислил за прозореца — каза Андрей. — Цяла нощ мислих за тоя прозорец. Оттам се е промъкнал „невидимият“ — това е толкова ясно! Аз заключих вратата и на заранта я отключих и ключът си стоеше на мястото. А се заключвам, защото държа служебни материали в масата си, които чуждо око не бива да вижда. Папазов на няколко пъти ме е предупреждавал. Дори веднъж ми каза: „Ще намина някоя нощ на проверка и тежко ти, ако заваря вратата отключена!“ Той не знае, че живея на партера, иначе би ми забранил и прозореца да отварям! Помниш ли как наказа картографа Делчо Енев, задето една вечер намерил отключено чекмеджето на писмената му маса? Колкото е мил и добродушен в извънслужебните си отношения, толкова е суров и строг, когато се отнася нещо до службата. Затова се затварям, а не защото ме е страх от хазяите… А прозорецът… да, прозорецът ми онази нощ беше отворен до заранта. Но как ще влезе човек през него, когато той е на около два метра и половина над земята? Аз, че съм висок приблизително един и деветдесет, мъчно бих стигнал долната му рамка! Трябва да се засилвам, да скачам, да стържа с подметките по стената, а това ще предизвика такъв шум, че и глухият би се събудил… Но тъй или иначе, „невидимия“ се е промъкнал през прозореца… Освен ако не е някакъв дух — усмихна се Андрей.
— Засега това не е важно — през къде е влязъл крадецът. — Тя се огледа и дойде още по-близко до него. — От значение е друго — кой е „невидимият“?
— Ех, де да го знаех! — въздъхна Андрей.
— Той е някъде наблизо около нас — прошепна тя. Той те наблюдава, той те следи, ти си винаги пред очите му!
Андрей инстинктивно се озърна.
— Пази се! — В очите й имаше и тревога, и молба. В тоя миг те приличаха на ония чудни кристали, в чиято прозрачна маса тъмнее като привидение сянката на втори, невидим кристал. — Пази се — повтори тя. — Прави това, което съвестта и сърцето ти искат, но бъди предпазлив. Аз не бих те посъветвала да скръстиш ръце, да „свиеш знамето“. Аз бих се презирала цял живот ако сега от малодушие ти кажа: „Забрави тоя берил.“ Но ме е страх… Струва ми се, че ще се случи нещо лошо.
Тя леко потръпна, после се усмихна, оправи косите си.
— Дано това „лошо“ не се струпа над твоята глава — каза тя.
Когато след няколко минути колоната ги настигна, Въльо Власев се престори, че не го забелязва. Но се поспря, извади, бележника си и отбеляза на буквата „А“ — под характеристиката на Андрей: „Премного е бърз и по равното, и по височините. Това да се има предвид, когато му се определя спътник. Може да умори някого до смърт. Лицето на Рашеева беше побледняло очевидно от претоварване на сърдечния мускул!“
Картографът Делчо Енев се понамръщи, като видя лаборантката до него, но все пак успя да му смигне някак съучастнически: „Карай, разбирам ги тия работи, не бой се!“ А Павел Папазов го повика настрана.
— Така ли спазваш дисциплината? — запита го той. Изглеждаше спокоен, но гласът му беше необикновено студен и рязък.
— С какво съм нарушил дисциплината? — учуди се Андрей.
— С какво ли? — Партийният отговорник помълча. — Ти наистина ли си наивен, или се правиш на наивник? Май че се правиш — каза той. — Но тука не е кабинетът на инженер Спиридонов. Тука такива номера не минават, любезни мой! Ние сме сред природата, в планината, близо до границата и понятието за учтивост в такава обстановка има по-друго тегло. Затова ще ти го кажа направо и без усукване: забранявам ти да деморализираш хората с твоя индивидуализъм! Забранявам ти в качеството си на партиен отговорник! Какво е това ако всеки рече да се дели от колектива и да си хойка накъдето си иска и както си ще! Ние бригада ли сме, или сбирщина някаква от башибозук? Ти — напред, друг — назад, трети — наляво, какво ще стане, питам аз? Какво ще стане, ако всеки от нас си науми да последва твоя пример? Ти си комунист, твоето поведение трябва да бъде безукорно, ти трябва да правиш всичко, за да спояваш колектива в едно неделимо цяло. А ти бягаш от колектива, проявяваш интелигентски индивидуализъм, разстройваш цялото! Може ли така?