Тия думи бяха много неприятни, бодяха, но Андрей ги слушаше с наведена глава. „Прав е човекът — мислеше той, — аз постъпих лошо, като се отделих от колоната и избягах напред.“ Сега той се чувствуваше като провинен играч, комуто реферът прави справедлива бележка.
— Аз ти казах снощи — продължаваше Павел Папазов, — партийната организация ще се занимае с твоето поведение и ти не бива да очакваш ласки и награди за оная глупост, която си извършил вчера при Спиридонов. За да не бъде наказанието премного горчиво аз те посъветвах: събирай си ума, старай се да бъдеш най-дисциплинираният, прави всичко, което е по силите ти, за да изкупиш вината. Аз съм те обичал и сега — въпреки всичко — пак те обичам, затова ще ти повторя, но за последен път: бъди най-примерният между примерните! Недей да страниш от другарите си, а общувай с тях, другарувай, доверявай им всичко, кое лежи на сърцето ти. Защо не се посъветва с мен, преди да се решиш на тая глупава постъпка със скицата? Аз щях да кажа на Спиридонов, че ти нямаш никакви сериозни данни и че твоята хипотеза по същество е все още фантазия и че той, Спиридонов, не бива да изисква каквито и да било геодезки скици от теб. Да, и ти нямаше да бъдеш принуден да отиваш при него с първата глупост, която ти е попаднала подръка! Точно така! И всичко това нямаше да се случи, ако ти предварително се беше посъветвал с мен. Аз обичам дръзновението у младите хора и когато ти заговори миналата есен за тоя берил — знаеш много добре, — единствен аз не ти се изсмях в очите. Не ти се изсмях, макар и да бях дълбоко уверен в себе си, че ти просто бълнуваш. Младите хора бълнуват за стратосферно пътуване до Марс. Нека! И най-невероятните фантазии са по-добри от еснафското спокойствие на духа, от това — да се пиянствува или да губиш времето си за покер или бридж. Аз винаги съм насърчавал дръзновението, но изглежда — тебе съм те пренасърчил. Ти много бързо загуби усет за границата между реалното и фантастичното. Стана прекалено самоуверен и започна да вършиш щуротии. И аз сега си мисля така: ако не ти стегна юздите навреме, ще пропаднеш, ще си счупиш главата. Аз не искам ти да си счупиш главата. Аз не искам и друго — да позориш колектива, към който се числиш; да излагаш името на партията, на която си член. Затова никакво отклоняване по свои хрумвания, без да искаш разрешение от началника на бригадата! Каквото си намислил — ще го споделяш било с мен, било с Въльо Власев. Пак ще ти припомня: аз имам специални нареждания от Спиридонов и изрично пълномощно: да те държа в ежова ръкавица. Внимавай!
Андрей изслуша много спокойно тази дълга реч, но последните думи като да го удариха по лицето: „Ежова ръкавица!“ — с какво беше заслужил такава мярка? Скицата, тази проклета скица! Е добре, а до нейната поява — нима той няма биография, минало? Възможно ли е една грешка да превърне в пепел достойнствата на съзнателния живот у един човек?
Той беше спокоен, твърде много сдържан, затова си замълча. Но сърцето му се сви от болка — сякаш го бяха настъпили с крак.
Има един мек коларски път, който пресича гората от изток към запад и излиза на централното шосе, южно от нашето село, току под мелницата, където работи бай Димо, Теменужкиният баща. Разправят, че някога, когато Тракия е била римска провинция, той съединявал Аполония с Филипополис, и в това може би има нещо вярно, тъй като и в днешно време личат следи от древен каменен път. Сега той съединява само две-три села и ние напразно бихте го дирили дори в най-подробните географски карти. Никъде не е означен. Спомнете си латинската пословица за славата и махнете с ръка… Та аз ви напомням за него не заради предишната му слава, а за това, че бригадата на Въльо Власев разположи стана си от двете му страни.
Представете си гора, но равнинна, гъста, глуха, в която преобладава ниско стволестият, но силно разклонен дъб. Тази гора на места е пресечена с дъбови долове, а някъде се извисяват полегати скатове, препречени с рухнали прогнили трупи и камарища сиви камъни, обраснали в лишеи и мъх. През разшумените корони на дърветата слънцето прониква едва-едва, затова светлината там е сумрачна, зеленикава, въздухът е влажен и винаги наситен с миризма на гнила шума и дървесинен тор.
Такава е гората на югозапад. А на изток тя е много по-рядка, светла, дребнее и постепенно се губи в ранните полета на черноморската низина.
Лагерът на Въльо Власев опираше с гърба си в гъстата част на гората, а гледаше с лицето си на изток, където хоризонтът бе несравнимо по-широк и чист. Старият римски път минаваше през средата на лагера и го разделяше на две.