— Едва ли! — усмихна се намръщено картографът.
Зюмбюлев се понамръщи, огледа се, после измъкна едно плоско шишенце от задния джоб на ловджийския си брич и ловко го затули под плика с ябълките.
— Да не забележи Папазов, че боже опази! — въздъхна той.
Той се взря в картографа, поиздърпа брадичката си и се начумери.
— Туй нещо го давам на двама ви с Андрей, а най-вече на него. Да си поизплаква гърлото сегиз-тогиз. Що път сме били заедно миналото лято! А ти, хубавецо, гледай ме добре в очите и си пиши наум: ха го изплюскаш сам, ха кръвчицата ти ще изпия после, да си го знаеш! Аз съм зъл човек и никому не прощавам. Само на жена си прощавам веднъж-дваж пъти в годината, и то след като се връщам от командировки. Това у моряците и у нас — геолозите — е правило. А във всички други случаи — той позасука мустаците си — съм безпощаден. Аз и сам бих дал сливовицата на момчето, ама — гледам го — нещо на сърдит ми прилича, та затова — чрез тебе. А ти му мисли!
Той му се закани с юмрук и си отиде.
И лагерът постепенно утихна, опустя. Останаха само трима души: Въльо Власев, лаборантката и вардиянинът от село Цвят. Циганинът беше извел мулетата на паша.
Когато лаборантката си взимаше довиждане с Андрей, тя го закичи със стръкче здравец и му пошепна: „невидимият“ е около нас. Внимавай, не ходи сам из по-усойните места. Вечер не пали огън!
VI
Вместо на четиринадесетия ден Андрей се завърна на седмия.
Случи се, че преди година, година и половина аз се видях с картографа Делчо Енев и той, представете си, веднага ме позна, спомни си за мен. Имайте търпение, аз ще ви кажа кога и къде се видяхме ние през това лято. Важното е, че той тутакси ме позна, макар и да не можеше да си спомни на часа кой съм и къде ме е срещал. Аз съм такъв човек, че види ли ме някой — запомня ме за цял живот. Странното е, че моите познати изпитват едно особено смущение, когато ги заприказвам. Като че ли не се досещат веднага кой съм и къде са ме виждали. Аз си обяснявам това с обикновената човешка разсеяност. Пък и времето, в което живеем, е много напрегнато и динамично.
Та, значи, спирам аз Делчо Енев, любезно му подавам ръка и се усмихвам.
— Как сте — питам го аз, — здрав ли сте? Как върви службата?
А той:
— Благодаря — казва, — здрав съм и службата върви.
— Ходите ли — питам го аз — из нашия край? — И възклицавам: — Какви промени станаха там!
Той се усмихва неловко.
— Извинете — казва, — за кой край става дума?
Обяснявам му, а той се чука по челото:
— Да, да, разбира се! Сега си спомних! Станал съм много разсеян. Извинявайте!
Аз му казах, че няма защо да се извинява, защото времето, нали, тече и ние се изменяме и тъй нататък. Той ме слуша, усмихва се, па току ме задърпа към аперитива, дето е срещу Народното събрание.
— Разгеле — казва, — добре сме се срещнали. Хайде — казва — да се чукнем с по една сливовица в чест на онова славно време.
Аз не обичам да пия, но като стана дума за онова славно време, да ви кажа ли — реших да изменя на принципите си, и то без кой знае какво вътрешно колебание.
— Добре — съгласих се аз. — Щом е за по чашка — с удоволствие.
Ние се срещнахме към 6 часа следобед. А се разделихме след три часа, когато келнерката мило ни посъветва да не си поръчваме повече питие. Всъщност тоя съвет се отнасяше към Делчо Енев, защото той чукаше по масата.
Много неща си припомнихме, станали през онова лято, и за всяко нещо чукахме чашките си от сърце. Най-много приказвахме за лаборантката, но аз ще ви предам онази част от спомените на Делчо Енев, която продължава непосредствено моя разказ за Андрей:
Ние тръгнахме от лагера мълчаливи, дори малко намусени. Ти трябва да ме разбереш — аз имах основание да съм в кисело настроение. На гърба си мъкнех планина товар. При това голяма част от тоя товар не беше предназначен за мен. Аз носех подаръци за Андрей, пъшках под тежестта на платнища и одеяла, с които една влюбена жена искаше да съхрани здравето на своя любим. Любимият не бях аз и това е, което най-много ме измъчваше. Нали ме разбираш? Изобщо в такава роля не зная дали някой мъж би се чувствувал щастлив! Сигурно няма такъв мъж. Значи, моето настроение беше кисело и аз вървях намусен. Навремени поглеждах крадешком моя спътник и се чудех: нему пък какво тежи? Торбата? Наистина и тя беше поиздута, стърчаха из нея разни дръжки и колчета, но върху огромния му гръб тя изглеждаше нищо и никаква — просто една дрънкулка. Явно беше, че торбата не му тежи. „Пари го в душата нещо“ — мислех си аз. И веднага се досетих: нали завчера началникът го е кастрил заради оная му скица с пъстървите? Не е леко да те сдави такъв човек като Спиридонов. Мене често са ме хокали, затова му съчувствувах. „А той си заслужава — мислех си. — Уж открил изумрудена жила, а на началника показва къде се въдят пъстърви.“ Но си мислех и друго: „Е, добре де, накастрили го. С кого не се случва? Ще си признае грешката, както му е редът. Ден ще мине, нов ще дойде и ще се забрави. То ако всичко се помни, къде ще му излезе краят? Тъй де! Има грешка, има и прошка, нали? Защо да се яде вътрешно? Млад е, здрав, момичетата въздишат по него, цял живот е отпреде — има ли смисъл да тъгува? На негово място аз бих си подсвирквал!“ — тъй си мислех.