— Геолог без въображение е четвърт геолог! — започна да се сърди Спиридонов.
— Геолог, който не държи сметка за фактите и за изводите, които произтичат от фактите, не е изобщо никакъв геолог. — Въльо Власев разкопча и второто копче на жилетката си, нещо, което друг път правеше само когато се готвеше да спи. — А къде са неговите факти, другарю Спиридонов? Защо поне едно парченце от материалната истина не ви показа? Кристалче макар?
Спиридонов искаше да му отвърне с остри думи, да му каже такива неща, които да го поразят, но се размисли и замълча.
Наистина младият геолог не беше представил никакви проби, никакви кристали. Той просто твърдеше, че е попаднал на „обнадеждаващи“ следи, които „говорели“ за възможното присъствие на берил в района, където бригадата ще прави проучванията си. Той правеше достояние една своя хипотеза и нищо друго.
Но това беше хипотеза, която съдържаше нещо величествено, нещо безкрайно важно за науката, за отбраната на страната, за народа. Такава хипотеза може да бъде рожба само на човек, който има смело въображение и дръзновено сърце. Ако в случая смелото въображение е съчетано с едно трезво научно мислене — защо да не се помогне? Въльо Власев е голям химик, с доказани способности, но е скептик по характер, за него изглежда фантастично всичко онова, което не е доказано с нагледни примери, с лабораторен анализ. Но докъде ще стигне изследователското дело, ако винаги и във всички случаи се изискват „нагледните“ материални доказателства? В историята на великите открития има премного примери, когато само догадката, смътното първоначално предположение са играли решаваща роля за по-сетнешния успех.
Въпросът е в това — дали младият геолог Андрей Андреев е сериозен учен, а не славолюбец някакъв, който живее с манията да вдига шум около името си. Но ако беше славолюбив самохвалко, той непременно би раздрънкал наляво и надясно хипотезата си и сега цяла София щеше да приказва за берил и за това, какви реактивни самолети и стратосферни летателни апарати ще се правят от метала берилий. А ето младият геолог не се беше проявил като невъздържан дърдорко… С една кратка записка от двадесет реда той скромно съобщаваше за предположението си, изброяваше някои от мотивите и молеше за съдействие.
И сега, като обмисляше какво да каже на Въльо Власев, как да развълнува сухата му емпирична душа, инженер Спиридонов отново си припомни първата среща с момъка. Тази среща се предхождаше от една кратка, но буйна разправия зад вратата на неговия кабинет. Беше наредил на разсилния да не пуща никого — тогава имаше някаква срочна работа, а припреният посетител налиташе да влезе. После се зачу шум от боричкане и след няколко секунди в кабинета влетя един младеж с огромен ръст — главата му опираше в горния праг на вратата. Той беше облечен в спортна риза и засуканите й ръкави откриваха яки, мускулести ръце, гъсто обраснали с козина чак до китките. Това беше чипонос млад човек, с мургаво скулесто лице, върху което грееха като електрически лампички две светли, гълъбовосиви очи.
Инженер Спиридонов се навъси — той обичаше смелите хора, но нахалниците — особено когато те идеха при него без връхна дреха и със засукани ръкави — не можеше да понася. Той се готвеше да изпъди тоя човек и търсеше в паметта си най-острите за случая думи, но като приповдигна очилата си, изведнъж си припомни, че момъкът му е познат и не само познат, а негов подведомствен сътрудник, геолог. Преместили го бяха преди година и половина от минно проучвателния отдел в отдела за геоложки издирвания.
И тъй, понеже раздразнението му не беше утихнало, а из открехнатата врата надничаше раздърпаната от схватката, но все още накострежена фигура на разсилния, той го запита със строг и доста недружелюбен глас: