— Какво искате вие, другарю, и защо влизате при мен по такъв недостоен начин?
— Простете — каза двуметровият младеж и лицето му почервеня, като да го бяха облели с вряла вода. — Простете, че ви безпокоя, но тоя човек — той кимна към разсилния и приятелски му се усмихна, — тоя човек вече трети път ме връща, не ме пуска да вляза при вас. Разбира се, той не е виновен, вие така сте му заповядали и аз не му се сърдя. А ние заминаваме сряда вечер — аз се числя към бригада №3 — ние заминаваме сряда вечер и нали разбирате, няма време за губене. Ето — той измъкна портфейла си и оттам извади един сгънат лист. — Аз тук съм обяснил кое-що. Прочетете. Ако намирате това за интересно, позвънете ми. Отбелязал съм най-отдолу телефона си — с молив.
Той остави листа, промънка едва чуто „прощавайте“ и заднишком се измъкна навън.
Тоя следобед инженер Спиридонов го търси шест пъти по телефона, но винаги един и същ мелодичен гласец му отговаряше; „Няма го, другарю, не се е завърнал.“ Позвъня му към десет часа вечерта и когато чу в мембраната твърдия му баритон, кой знае защо, в сърцето му преля истинска радост.
— Кому още сте разправяли за тия ваши предположения? — запита го той.
— Загатнах за това нещо на колегите си от бригадата. Но те се отнесоха към думите ми крайно недоверчиво, дори… Смееха се: един ли — казваха, — един ли минерал лъщи зелено! Има — казваха — поне сто такива минерала… А на другаря Власев, разбира се, нищо не съм споменавал. И да ви кажа ли? На първо време се разколебах. Започнах и аз да мисля, че съм попаднал на някакъв незначителен минерал със зелен цвят… Затова си мълчах. Но напоследък прочетох една интересна историческа книжка: за рударството по нашите земи през античните времена. И това, което прочетох, ме накара да вярвам, че наистина съм открил следи от берил.
— Донесете ми точна картографна скица на мястото, където предполагате, че има това нещо — нареди му Спиридонов. — И никому нито дума, ясно ли ви е? Не бива да се шуми предварително.
— И наум не ми е минавало да шумя! — засмя се младият човек.
Рано на другата сутрин след разговора си с младия геолог Спиридонов извика при себе си помощниците на Въльо Власев: партийния отговорник на бригадата Павел Папазов и минералога Арсов — специалист по цветните метали.
Партийният отговорник Павел Папазов беше опитен химик като Въльо Власев, но и по външност, и по характер много се отличаваше от него. Висок и строен, той се обличаше с вкус, макар и скромно, бръснеше се всеки ден, спиртни питиета не слагаше в устата си, а обувките си час по час бършеше с кърпичка, за да лъщят. Откритото му красиво лице, върху което приветливо блестяха спокойни сини очи, ласкавият му глас и непринудената му отзивчивост към всичко, което тревожи и вълнува хората — тия му качества предразполагаха към откровеност, предизвикваха чувство на симпатия дори у хората, които го познаваха едва от няколко дни. В партията членуваше отдавна, а преди Девети септември беше лежал в затвора — след един провал по военна линия. Когато бригадата излизаше на проучвания, той доброволно се нагърбваше със санитарната служба, превързваше, даваше аспирин и хинин на заболелите и зорко и строго следеше да не би някой да пие студена вода, преди да му е минала потта. Той беше общият любимец на бригадата, само Въльо Власев се държеше студено с него, почти официално, говореше му винаги на „ви“. Но хората познаваха затворения му и необщителен характер и това не ги учудваше — той беше „непоправим“ педант.
Специалистът по цветните метали Игнат Арсов беше висок, сух и мургав човек на около 40 години. Той имаше силно извит орлов нос, тънки, едва забележими устни и четвъртита брадичка — много суха, костелива, почти лишена от месо. Подвижен, пъргав, неспокоен, той рядко се застояваше на едно място, сякаш нещо все го пареше под петите, и понеже по характер беше любезен и услужлив до вманиаченост — често досаждаше на колегите си със страстната си готовност да им услужи, да им помогне, да им бъде полезен с това и онова. Не дай си боже, някой да се разболееше особено когато излизаха на поход — той носеше раницата му, снаряжението, а стигнеха ли в лагера — правеше му чай, оправяше и премиташе палатката му, зорко следеше дали навреме взима лекарствата, сякаш беше роден за професионален болногледач.
Игнат Арсов минаваше за опитен специалист, през последните една-две години той сам беше открил няколко находища на мед, олово и цинк, но станеше ли дума за откритията му, за неговите лични заслуги — изчервяваше се като момиче, смущаваше се и или избягваше настрана, или махаше ядосано и обидено с ръка.