— Всичко това е вятър — сърдеше се той, — аз нищо не съм открил и нямам никакво участие в тия работи. Човек открива нещо, когато се стреми към това нещо съзнателно, с предварително подготвен изследователски план. Пък аз, какво… аз случайно, съвсем случайно налетях на рудата, така, слепешком… Уверявам ви, тъй беше. Ако някой има заслуга за туй откритие — наградата се пада на нашия ръководител, другаря Власев, защото ние работим но негов план. Награда заслужава и другарят Папазов, под чието непосредствено ръководство действуваме всички. Изобщо — заслугата е на нашите ръководители, а аз съм един случаен изпълнител. Всеки друг на мое място би открил същото, което и аз открих.
Явно беше за всички, които го познаваха по-отблизо, че той страда от прекомерна, болезнена скромност, която беше взела характер на истинска, чудновата болест. Често наричаше себе си „невежа“, „чирак“, „сляпо оръдие“ на случайността, „негодник“, роден с късмет, и т.н. Веднъж, когато бяха на лагер под Бакърлъка, изпаднал в мрачно настроение, той направи странно признание. „Знаете ли — каза той, — аз имам едно постоянно, чудовищно усещане: струва ми се, че моят мозък непрекъснато се свива всеки ден, всеки час — и през деня, и през нощта — и че в черепа ми се образува една ужасна, една страшна празнина. И аз си мисля: какво всъщност представлява тази празнина, какво има там? Въздух, изпарения, пара? Аз много мисля за това.“
Въльо Власев рядко говореше с него и само по служба. Мръщеше се на мекия му шепнещ глас, избягваше да го гледа в очите, но всякога се вслушваше в съветите му — тачеше го като специалист. Той на няколко пъти беше се опитвал да „нанесе“ характеристиката му в своя бележник, но все не успяваше: образът на тоя човек се изплъзваше от познатите „указатели“ и проценти, не лягаше в никаква определена и точна формулировка. А Павел Папазов го обикна, дори го направи помощник в партийната си работа. Възхищаваше се на скромността му, на трудолюбието, сочеше за пример безупречната му дисциплина.
Започна да му възлага изнасянето на доклади, събирането на членските вноски, определи го за свой заместник в съвещанията на партийния актив. Всичко това Игнат Арсов вършеше от сърце. Често сам изготвяше сведенията за поведението и работата на комунистите в бригадата и Павел Папазов се чудеше:
— Като да си го писал с моята ръка и гледал през моите очи!
— Моля ви се! — покланяше се леко Игнат Арсов. — Какво говорите! Вие ме научихте да виждам точно, да преценявам строго и безпристрастно. Каквото съм постигнал — дължа го на вас!
Миналата есен той откри началото на една голяма и богата медоносна жила, но и това си откритие приписа на Папазов.
— Аз работех по негови указания — твърдеше той.
Папазов не си спомняше да му е давал каквито и да било „указания“, но, кой знае защо, не възрази, премълча, прие заслугата за своя. Тази „заслуга“ му донесе слава, а заедно със славата дойде и служебното му повишение. След този случай те станаха неразделни приятели.
Пак миналата есен, когато Андрей направи достояние хипотезата си за берила, Павел Папазов извика приятеля си и направо го запита:
— Какво мислиш ти по тая работа?
Тогава Игнат Арсов дълго мълча.
— Позволете ми да отговоря след няколко дена — каза той.
Мина седмица, изминаха десет дни, Игнат Арсов ходи до София във връзка с бракоразводното си дело. И една вечер той сам заговори за Андрей.
— Вие ме питахте какво мисля за хипотезата му? Ще ви кажа: наивна фантазия.
— Да, това е тъй — усмихна се Папазов. — Фантазия, разбира се. Но е хубаво, когато младите хора се увличат по големи идеи. Красиво е и благородно!
За първи път Игнат Арсов му възрази.
— Такива увлечения са празно губене на време — каза той. — На ваше място аз бих постегнал юздите му.
Тия му думи си спомни Папазов оная сутрин, когато и двамата стояха пред масата на Слави Спиридонов.
— Във вашата бригада има един млад геолог — започна началникът. — Казва се Андрей Андреев. Какво ви е мнението за него?
Павел Папазов погледна крадешком приятеля си, прокашля се и с някаква особена, преднамерена веселост отвърна:
— Андрей ли? Прекрасен момък! Отличен. Играл е известно време като център-нападател в студентския футболен тим.
Той каза това и тутакси долови, че по лицето на приятеля му премина доволна, одобрителна усмивка.
— Аз не ви питам за спортните му качества, другарю Папазов. Дали е играл център или свръзка — Слави Спиридонов обичаше и разбираше футболната игра, — това не ме интересува сега. За друго ви питам и вярвам, че вие се досещате за какво.