— Сънувал е нещо — засмя се Въльо Власев. — Видял е нещо насън. А после сънят му се е сторил действителност. Изобщо… приказки от хиляда и една нощ!
— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Спиридонов. — Вие значи сте видели изумруд. Прозрачен, кристален берил. Защо не донесохте едно късче, за да видим?
— Аз видях нещо, което прилича на кристален берил — каза Андрей. — По цвят, по мекота на блясъка. Не успях да откъртя нито едно зрънце, защото този камък лежеше най-малко на три метра над главата ми. Нямаше как и с какво да го достигна. Пък и не бях сигурен, че е непременно кристален берил. И други минерали, гледани отдалече, имат същия цвят. А втори път не успях да се върна на онова място, защото бригадата ни замина за друг обект.
— Приказки! Личи си, че доста книжки си прочел — взе да се сърди Въльо Власев. — Кой знае каква древна история ти е размътила главата!
— Аз съм означил онова място на картографната си скица — каза Андрей.
— Дай я! — извикаха едновременно двамата мъже.
— А без скица вие не ми ли вярвате? — усмихна се Андрей — Нима приличам на лъжец, на човек, който съзнателно заблуждава?
— Някои жени имат външност на ангел, пък душата им е по-черна от дявола — каза Въльо Власев. — Аз на външността не вярвам!
— Дайте скицата! — Инженер Спиридонов протегна ръка.
— Би трябвало на човека повече да вярвате, отколкото на хартията! — усмихна се тъжно Андрей. — Впрочем — ето! Гледайте!
Той разтвори чантата си, извади една мека кафява папка и я постави на масата.
— Аз познавам в тоя район всяка една долчинка, всяка една височинка, ти няма да ме заблудиш! — закани му се Въльо Власев с пръст.
И тука стана неочакваното, странното, за което ви споменах в началото на тая глава.
Въльо Власев и инженер Спиридонов разтвориха папката и жадно впиха очи в разноцветните топографични знаци. Минаха две минути, минаха три — чуваше се само възбуденото им дишане, плъзгането на пръстите им по гладката чертожна хартия. Въльо Власев почти допря носа си до чертежа, а инженер Спиридонов се изправи и със замръзнало лице едва чуто прошепна:
— Това шифър ли е… или що?
— Какъв шифър — засмя се Андрей. — Съвсем ясна геодезка скица върху точен топографски план. Всичко е обяснено в легендата.
Тогава Въльо Власев се изсмя със ситен и дрезгав, неприятно хриптящ смях.
— Шмекер и половина — каза той, като се поуспокои. — Аз така си и предполагах. Момчешка работа!
После по лицето му кат да премина някаква тъжна сянка.
— Как не те е срам да си правиш такива шеги с нас, възрастни мъже, бива ли! Та ние сме ти учители, как така?
— Но какво има, защо? — попита изумен Андрей.
Инженер Спиридонов го изгледа със зли очи, скръцна зъби и го повика с пръст.
— Я прочети тая легенда тук! Високо! — заповяда той.
Андрей се наведе над листа и в същия миг почувствува, че му се завива свят. Това беше само една топографска скица без никакви геодезки означения, нашарена с червени колелца.
Какво ставаше тука? Не сънуваше ли?
Снощи той до полунощ работи над тоя план и добре помнеше, че нанесе и разреза на пластовете и само две точки означи с червени колелца. Някаква магия беше изличила пластовете, геодезията, някаква магическа ръка бе начертала дузина червени колелца и с неговия почерк бе източила една дълга, безкрайна легенда.
Това не беше неговият план!
Той изтри студената пот, която ороси челото му, и като през сън дочу яростния глас на инженер Спиридонов:
— Чети!
И Андрей засрича:
— Номер едно… хубав вир за къпане… Номер две: тук се въди пъстърва… Номер три: има пясък, удобно е за слънчеви бани… Номер четири: оттук до пивница „Земен рай“ — четири километра.
Гореща буца притисна гърлото му, задави го и той замълча.
— Е, какво ще кажеш? — зина върху му инженер Спиридонов. — Такива ли са твоите зелени изумруди?
„Но какво се е случило? — мислеше трескаво Андрей. — Това нещо аз не съм писал. Да не би пък снощи да съм имал припадък на лудост?“
— Станала е някаква необяснима грешка — каза той с отпаднал и не свой глас. — Тоя план… не е моят… тоест не е същият!
В тоя миг някъде дълбоко из душата му изплува инстинктът за самосъхранение, желанието да запази достойнството си и да избегне позора. Тоя инстинкт събуди в него сили за борба.